— Тя беше добър учител — бързо вметна Ранд. — Много научих от нея за вашите обичаи и за Триделната земя. — Девиче гукане? — Ако правя грешки, те са си мои, не са заради нея. — Как може човек да дои един отровен гущер, дълъг две стъпки? И защо? — Добра учителка ми беше и бих желал да остане с мен като такава, ако може. — „Защо, в името на Светлината, го казах?“ Тази жена понякога впрочем можеше да бъде много приятна събеседничка — когато се увлечеше, — но иначе беше като бодил под палтото му. Но все пак, докато беше с него, той поне знаеше кого са изпратили Мъдрите да го наблюдава.
Амис го изгледа продължително със сините си очи, пронизващи като на Айез Седай. Но пък, от друга страна, и тя можеше да прелива.
— За мен това е напълно приемливо — каза тя. Авиенда отвори уста, готова да се пръсне от възмущение — и отново я затвори отчаяно, след като Мъдрата я изгледа. Може би си беше помислила, че задълженията й спрямо него са приключили, след като вече пристигнаха в Студени скали.
— Сигурно сте уморени от пътуването — каза Лиан на Ранд и сивите й очи грейнаха майчински. — И гладни. Заповядайте. — Топлата й усмивка включи и Мат, който беше изостанал и попоглеждаше назад към фургоните на амбулантнте. — Елате под моя покрив.
Ранд взе дисагите си и остави Джейде-ен на грижите на една от жените гай-шайн, която хвана юздите и на Пипе. Мат хвърли за последно поглед към фургоните преди да метне дисагите си на рамо и да ги последва.
Покривът на Лиан, тоест къщата й, се намираше на най-високото равнище на западната страна — стръмната стена на каньона се издигаше на над сто крачки нагоре. Жилище на вожд на клан и на надзорница на покрив или не, отвън тя имаше вид на скромен правоъгълник от големи жълтеникави тухли. Тесните прозорци без стъкла бяха покрити с бели перденца, на плоския покрив имаше зеленчукова градина и друга — на малка тераса, отделена от къщата с тясна пътека, настлана с плоски сиви камъни. Достатъчно голяма за две стаи може би. С изключение на квадратния бронзов гонг, висящ до вратата, тя почти не се отличаваше от останалите постройки, които Ранд можа да види, но от това място можеше да се наблюдава цялата долина. Малка, скромна къщичка. Отвътре обаче се оказа нещо съвсем друго.
Тухлената част представляваше една стая, настлана с червеникавокафяви плочки, но това беше само част от къщата. В скалата отзад бяха издълбани още помещения с високи тавани, смайващо прохладни, с широки сводести входове и сребърни светилници, отделящи аромат, напомнящ за зелени поляни. Ранд забеляза само един стол — с висок гръб и лакиран в червено и златно, който явно не беше използван много; столът на вожда, обясни му Авиенда. Нямаше много други вещи от дърво освен няколкото излъскани или лакирани кутии и рафтове, както и ниски стойки за четене с разтворени по тях книги. Изкусно тъкани килими покриваха подовете, а също и напластени една върху друга пъстри черги. Той разпозна сред тях някои от шарките на Тийр, Кайриен и Андор, дори на Иллиан и Тарабон, докато други модели му бяха непознати — широки начупени спирали с всевъзможни цветове или свързани помежду си празни квадрати в сиво, кафяво и черно. В рязък контраст с грубото еднообразие извън тази долина тук навсякъде се срещаха ярки цветове, дори гоблени, за които той беше сигурен, че са дошли от другата страна на Гръбнака на света — вероятно по същия начин, като гоблените, напуснали стените на Тийрския камък — и възглавнички с всякакви размери и оттенъци, обшити или поръбени с червена и златна коприна. Тук-там в ниши, издълбани в стените, стоеше по някоя ваза от тънък порцелан или сребърна купа, или изделие от слонова кост, често фигура на някакво странно животно или нещо друго. Значи това бяха „пещерите“, за които говореха тайренците. Напомняше за пищния вкус на тайренците — или ярките цветове при Калайджиите, — само че във всичко това тук се долавяше някакво достойнство, официално и в същото време изпълнено със сърдечност.
С лека усмивка към Авиенда, за да й покаже, че този път я е слушал, Ранд извади от дисагите си дара на госта за Лиан — фино изработено златно лъвче. Беше плячкосано от Тийр и купено от един Водотърсач на Джиндо, но ако той беше владетел на Тийр, то сигурно беше все едно да открадне от самия себе си. След миг колебание Мат също извади подарък — един тийрски наниз със сребърни цветчета, несъмнено от същия източник и несъмнено предназначен доскоро за Изендре.
— Изключително — засмя се Лиан и вдигна лъвчето в дланта си. — Винаги ми е допадало тайренското изкуство. Преди много години Руарк ми донесе две такива. — С глас, подходящ за някоя стопанка, сетила се за особено сладък сорт череши, тя заговори на мъжа си: — Взе ги от шатрата на един върховен лорд малко преди Ламан да бъде обезглавен, нали? Жалко, че не стигна до Андор. Винаги ми се е искало да притежавам нещо от андорско сребро. Този наниз също е красив, Мат Каутон.