Вслушан в щедрите похвали за двата дара, Ранд едва прикри изумлението си. Въпреки всичките й поли и майчинския поглед, тя си беше айилка и Дева на копието.
Пристигнаха и Моарейн и останалите Мъдри, с Лан и Егвийн. Мечът на Стражника привлече мълчалив неодобрителен поглед, но надзорницата на покрива ги посрещна топло, след като Баир го нарече Аан-аллейн. Но все пак това беше нищо в сравнение с поздравите й към Егвийн и Моарейн.
— Оказвате голяма чест на моя покрив, Айез Седай. — Тя едва ли не им се поклони. — Казано е, че сме служили на Айез Седай преди Разрушението на света и сме се провалили пред тях, и че заради този провал сме били изпратени в Триделната земя. Присъствието ви тук подсказва, че може би нашият грях е простим. — Разбира се, тя не беше ходила в Руйдийн. Явно забраната да се говори за това, което става в Руйдийн, се прилагаше дори между съпруга и съпругата. И също така между сестросъпруги, или каквито там се падаха отношенията между Амис и Лиан.
Моарейн също се опита да връчи на Лиан дар на госта, някакви малки шишенца от кристал и сребро, съдържащи ухания чак от Арад Доман, но Лиан разпери ръце и каза:
— Самото ви присъствие е безценен дар, Айез Седай. Ако приема повече, това ще отнеме честта на моя покрив, както и моята. Не бих могла да понеса такъв позор. — Беше съвсем сериозна и при това притеснена, че Моарейн би могла да настои да й връчи ароматите. Това беше показателно за значението на Кар-а-карн и на Айез Седай.
— Както желаете — отвърна Моарейн и прибра мускалчетата в кесията на колана си. Беше ледено сериозна в синята си коприна и светлото си наметало. — Вашата Триделна земя със сигурност ще види и други Айез Седай. Досега не бяхме имали причина да идваме насам.
Амис никак не изглеждаше доволна от тези думи, а огненокосата Мелайне се взря в Моарейн като зеленоока котка, чудеща се как да постъпи с някой голям пес, нахлул в двора. Баир и Сеана си размениха тревожни погледи, но несравними с притеснението на двете, които можеха да преливат.
Ято гай-шайн: мъже и жени, пристъпящи грациозно в белите си роби — сведените им погледи изглеждаха странно покорни на айилските им лица — взеха пелерините на Моарейн и Егвийн, донесоха навлажнени кърпи, както и сребърни чаши с вода, които трябваше да бъдат официално изпити, и най-накрая поднесоха храна, сервирана в сребърни купи и подноси, подходящи за кралски дворец, но която все пак трябваше да се яде от глинени съдове, гледжосани със сини краски. Всички легнаха на пода, където вместо маса имаше подредени на квадрат бели плочки, с глави един до друг, с възглавнички под гърдите, проснати в кръг като спици на колело, докато гай-шайн се плъзгаха между тях и поднасяха блюдата.
Мат все се наместваше върху възглавничките, но Лан се просна, сякаш цял живот беше ял само по този начин, а Моарейн и Егвийн се чувстваха почти също толкова удобно. Несъмнено го бяха упражнявали в шатрите на Мъдрите. На Ранд му се стори непривично, но храната сама по себе си се оказа достатъчно странна, за да му задържи вниманието.
Тъмното, с люти подправки задушено козешко с рязани пиперки му беше непознато, но не чак толкова странно, а грахът си беше грах навсякъде, както и тиквата. Не можеше да се каже същото обаче за сплесканите дебелокори жълтеникави питки хляб или за дългите светлокафяви бобове, смесени със зеления боб, нито за светложълтите ядки и късчетата месест червен зеленчук, които Авиенда нарече дзамла и д-мат, нито за сладкия плод с дебела зеленикава кожа, за който му обясниха, че се раждал по онези увивни растения без листа, които се наричали кардон. Но всичко беше вкусно.
Сигурно щеше да изпита още по-голяма наслада от храната, ако Авиенда не беше решила да му чете лекции за всичко. С изключение на темата за сестрожените. Това бе оставено на Амис и Лиан, полегнали от двете страни на Руарк — усмихваха се една на друга почти толкова мило, колкото на мъжа си. Ако и да се бяха оженили и двете за него, за да не си развалят приятелството, явно беше, че и двете го обичат еднакво. Ранд не можеше да си представи как Елейн и Мин биха се съгласили на такова уреждане на нещата; даже се зачуди защо изобщо си го помисли. Слънцето сигурно беше направило мозъка му на каша.
Но макар Авиенда да бе решила да остави това обяснение на други, всичко останало му обясняваше най-усърдно и до най-малката подробност. Извърната надясно с лице към него, тя му се усмихваше почти сладко, докато му обясняваше, че лъжицата би могла да се използва за ядене както на яхнията, така и на дзамлата и д-мата, но блясъкът в очите й говореше, че присъствието на Мъдрите е единствената причина да не вземе една купа или нещо друго и да го удари по главата.