След като той огледа няколкото предложени му вещи, Аделин, русокосата Джиндо с тънкия белег на бузата, извади широка костена гривна, пищно гравирана с цветове на роза. Той реши, че напълно ще подхожда за Авиенда — майсторът й се беше постарал да изобрази тръни между цветовете.
Аделин беше висока дори за айилка. Само една педя не й достигаше, за да може да го погледне очи в очи. Когато чу за какво му трябва — той просто й каза, че е подарък за Авиенда заради това, че го учи, а не, че е подкуп, за да може да поукроти нрава й и по този начин по-лесно да я понася, докато е край него — Аделин огледа останалите Деви. Всички престанаха да се хилят и лицата им станаха неразгадаеми.
— Няма да ти взимам цена за това, Ранд ал-Тор — каза тя и постави гривната на ръката му.
— Грешно ли е? — попита той. Как ли щяха да го възприемат айилците? — Не искам по никакъв начин да обидя Авиенда.
— Това няма да я обиди. — Тя даде знак на една гай-шайн, понесла глинени чашки и кана върху сребърен поднос. Жената напълни две чашки и му поднесе едната. — Помни честта — каза тя и отпи от своята чаша.
Авиенда никога не беше му споменавала за нещо подобно. Той колебливо отпи от горчивия чай и повтори:
— Помни честта. — Стори му се, че това е най-безопасното нещо, което би могъл да каже. За негова изненада, тя леко го целуна по двете бузи.
Една по-възрастна Дева, с посивяла коса, но с все още пощадено от бръчки лице, пристъпи пред него.
— Помни честта — каза тя и отпи.
Наложи му се да повтори ритуала с всички Деви, които бяха там, като накрая само допираше чашката до устните си. Айилските церемонии може и да бяха кратки, но когато трябваше да ги повториш със седемдесет и няколко жени подред… Когато се измъкна, сенките вече се катереха по източната стена на каньона.
Намери Авиенда край къщата на Лиан — тупаше енергично килим със сини ресни, а зад нея на голям многоцветен куп бяха струпани още. Тя отметна с ръка потните кичури от челото си и го загледа безизразно, когато й подаде гривната и й каза, че е дар заради поученията й.
— Давала съм гривни и гердани на приятелки, които не носят копието, Ранд ал-Тор, но самата аз никога не съм носила. — Гласът й беше хладен. — Такива неща дрънчат, вдигат шум и те издават, когато трябва да бъдеш тиха. Пречат ти, когато трябва да се движиш бързо.
— Но сега, след като ще ставаш Мъдра, можеш да я носиш.
— Да. — Тя завъртя гривната, сякаш се чудеше какво да прави с нея, след което изведнъж напъха ръката си в нея и вдигна китката си, за да я погледне. Все едно че гледаше пранга.
— Ако не ти харесва… Авиенда, Аделин ми каза, че тя няма да засегне честта ти. Дори ми се стори, че одобрява. — Спомена й за церемонията с отливането на чая, а тя стисна очи и потръпна. — Какво има?
— Те смятат, че се опитваш да привлечеш интереса ми. — Не му се вярваше, че гласът й може да е толкова спокоен. Очите й не съдържаха абсолютно никакви чувства. — При това са изразили одобрението си, все едно че още нося копието.
— Светлина! Много лесно може да бъдат разубедени. Не съм… — Той млъкна, защото сините й очи го пронизаха.
— Не! Ти си приел тяхното одобрение и не можеш да го отхвърлиш! Това наистина ще ме озлочести! Нима мислиш, че си първият, който се е опитвал да привлече вниманието ми? Сега вече е по-добре да си мислят това, което си мислят. Това нищо не значи. — Тя стисна здраво бухалката за тупане. — Отивай си. — Погледна гривната и добави: — Ти наистина не знаеш нищо, нали? Нищо не знаеш. Не си ти виновен. — Като че ли си повтаряше нещо, което други й бяха казали, или се опитваше сама да се убеди. — Съжалявам, че провалих обяда ти, Ранд ал-Тор. Моля те, иди си. Амис казва, че трябва да почистя всички тези черги и килими, колкото и време да ми отнеме. Ще ми отнеме цяла нощ, ако стоиш тук и ми говориш. — Тя му обърна гръб и забуха килима толкова свирепо, че гривната й задрънча.
Той не разбра дали извинението изскочи от устата й заради дара му, или по нареждане на Амис — подозираше второто, — но в същото време наистина прозвуча така, сякаш си го мислеше. Очевидно не беше останала доволна, ако можеше да се съди по яростта, с която размахваше бухалката, но поне този път не изглеждаше обладана от омраза. Притеснена, възмутена, дори разгневена, но не и изпълнена с омраза. Е, това беше по-добро от нищо.
Когато влезе в застланото с бели плочки преддверие на къщата на Лиан, Мъдрите говореха помежду си — и четирите с шаловете, падащи свободно до лактите им. Щом го видяха, те млъкнаха.