Гай-шайн беше хубавичка въпреки тънкия белег над едното й синьо око чак до косата, толкова светла, че изглеждаше почти от сребро. Пак Дева — само дето точно сега не беше такава.
— Бихте ли благоволили да ме последвате? — промърмори тя, свела очи.
Стаята за спане не беше спалня, естествено. Не го изненада, че „леглото“ се оказа неразгънат дюшек, сложен върху дебел пласт черги. Гай-шайн — казваше се Чион — изглеждаше слисана, когато я помоли за вода за миене, но той беше прекалено умерен за потна баня. Беше готов да се обзаложи, че на Моарейн и Егвийн не им се налага да киснат в палатка, пълна с пара, за да се изкъпят. Чион обаче все пак донесе топла вода в голяма кафява кана, предназначена за поливане на градината, и голяма бяла купа вместо леген. Той я отпрати, когато му предложи да го изкъпе. Странни хора бяха тези айилци!
Стаята беше без прозорци, осветена със сребърни лампи, висящи от скоби по стените, но той знаеше, че докато привърши с миенето, навън все още няма да се е стъмнило съвсем. Беше му все едно. Върху дюшека имаше две одеяла, не особено дебели. Безусловно признак за айилската издръжливост. Той си спомни за студените нощи в шатрите и отново се облече, без палтото и ботушите, духна лампите и се пъхна под одеялата сред катранения мрак.
Колкото и да беше уморен, не спираше да се върти и да мисли за какво ли не. Какво все пак искаше да „положи“ Мелайне? Защо Мъдрите изобщо не се притесниха, че той е разбрал, че Авиенда им е съгледвачката? Авиенда. Хубава жена, макар да беше по-инат и от муле. Дишането му се успокои и мислите му станаха по-мъгливи. Един месец. Твърде дълго. Нямаше избор. Чест. Изендре се усмихва. Кадийр дебне. Капан. Да заложи капан. Какъв капан? Капани. Само да можеше да се довери на Моарейн. Перин. У дома. Перин сега сигурно плуваше в…
Притворил очи, Ранд запляска във водата. Беше приятно студена. Никога досега не бе осъзнавал колко приятно е да си във водата. Той огледа върбите, обграждащи единия край на езерцето, и големите дъбове от другата страна, протегнали дебели клони над водата. Водния лес. Хубаво беше да си е у дома. Имаше чувството, че е бил някъде далече. Къде — не му беше съвсем ясно, но не беше и особено важно. Чак до Стражеви хълм. Да. Никога не беше стигал по-далече оттам. Вода. И сам.
Изведнъж във въздуха изпърхаха две тела, с прибрани до гърдите колене, и пльоснаха шумно във водата, вдигайки пръски, които го заслепиха. Той избърса очи и видя Елейн и Мин — усмихваха му се от двете му страни. Само главите им се показваха от бледозелената повърхност. Два удара с крака щяха да го отведат до всяка от двете. И по-надалече от другата. Не можеше да обича и двете. Да обича? Откъде дойде тази мисъл в главата му?
— Ти изобщо не знаеш кого обичаш.
Той бързо се извърна и водата около него се завихри. На брега стоеше Авиенда, в кадин-сор, а не с пола и блуза. Но в погледа й липсваше гняв. Просто го гледаше.
— Ела във водата — подкани я той. — Ще те науча да плуваш.
От отсрещния бряг прокънтя мелодичен смях. Жената, която стоеше там, с бяла кожа и съвсем гола, беше най-красивата, която бе виждал, с големи тъмни очи, от които му се зави свят. Стори му се, че я познава.
— Дали да ти позволя да ми изменяш, макар и в сънищата си? — каза тя. По някакъв начин, без да се оглежда, той разбра, че Елейн, Мин и Авиенда вече ги няма. Странно.
Тя го изгледа продължително, без изобщо да се притеснява от голотата си. Бавно се изправи на пръсти, изпъна назад ръце и леко скочи във вира. Когато главата й се показа на повърхността, блестящата й черна коса не беше мокра. Това го изуми само за миг. После тя се оказа до него — дали доплува, или просто се озова тук? — и го обгърна с ръце и крака. Водата беше студена, плътта й — гореща.
— Не можеш да избягаш от мен — измърмори тя. Тъмните й очи бяха по-дълбоки и от езерото. — Ще те накарам да изпиташ такова удоволствие, че никога няма да го забравиш, нито насън, нито буден.
Насън или… Всичко се размести и замъгли. Тя се уви още по-плътно около него и всичко се проясни. Всичко си беше на мястото. Бързеи изпълваха езерото от единия край; клен и бор растяха почти до водата от другия.
— Познавам те — каза той бавно. Помисли си, че трябва да я познава, иначе как щеше да й позволи да прави това? — Но не… не е редно това. — Опита се да я отблъсне, но колкото повече се мъчеше да изтика ръцете й, толкова по-силно го прегръщаше тя.
— Трябва да те бележа аз. — В гласа й се долавяше нотка на гняв. — Първо онази Илиена със сърце от мляко, а сега… Колко ли жени държат мислите ти? — Изведнъж малките й бели зъбки се забиха в гърлото му.