Той изрева, отхвърли я от себе си и плесна длан на шията си. Усети кръв.
— Така ли се забавляваш, докато се чудя къде си отишла? — чу се пренебрежителен мъжки глас. — Защо аз трябва да спазвам всичко, след като ти рискуваш замисъла ни по този начин?
Изведнъж жената се озова на брега, в бели дрехи, с широк колан от тъкано сребро, със сребърни звезди и полумесеци в тъмната като среднощен мрак коса. Земята зад нея леко се издигаше до ясенова горичка на склона. Не помнеше да е виждал ясен досега. Беше застанала с лице към… нещо мъгливо. Плътно, сиво, с мъжки ръст, потръпващо във въздуха. Всичко това беше… някак погрешно. Не както трябваше да е.
— Риск — озъби се тя. — Страх те е от риска колкото Могедиен, нали? Ще лазиш и ще дебнеш наоколо като онази, Паяка. Да не бях те измъкнала от дупката, все още щеше да се криеш и да чакаш да ти падне някоя троха.
— Като не можеш да удържаш… лакомията си — каза мъглата с мъжкия глас, — защо ми трябва изобщо да се свързвам с теб? Щом трябва да поемам рискове, искам поне по-голяма награда от това да дърпам конците на кукла.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя заплашително.
Мъглата заблещука. Неясно как Ранд разпозна в това колебание несигурност дали нещото не е казало твърде много. И после отведнъж мъглата изчезна. Жената погледна към него, сви устни раздразнено и също изчезна.
Той се събуди сепнат и остана да лежи неподвижен, взрян в мрака. Сън. Но обикновен сън ли беше, или нещо друго? Той измъкна ръката си изпод одеялото, напипа врата си и усети белезите от зъби и тънка струйка кръв. Какъвто и да беше сънят, тя бе проникнала в него. Ланфеар. Беше сънувал нея. И онзи, другия: мъж. Хладна усмивка се плъзна на лицето му. „Капани навсякъде. Капани за непредпазливи крака. Трябва да внимавам къде стъпвам.“ Прекалено много капани. Всеки ги залагаше.
Засмя се тихо и се обърна на една страна, за да заспи. И замръзна, сдържайки дъха си. Не беше сам в стаята!
В паника посегна към Верния извор. За миг му се стори, че самият страх може да го съкруши. А после се понесе сред хладното спокойствие на Празнотата, изпълни се с бушуващ порой на Силата и скочи. Светилниците блеснаха.
Авиенда седеше с кръстосани крака до вратата, зелените й очи се бяха изцъклили към светилниците. Напъваше невидимите за нея връзки, които я бяха овързали плътно. Дори главата си не можеше да помръдне — той бе очаквал изправена жена и затова сплитът му се издигаше високо над нея. Той начаса освободи потоците на Въздух.
Тя се изправи с усилие.
— Не… не мога да привикна с… — Посочи светилниците. — От един мъж…
— И друг път си ме виждала да боравя със Силата. — По повърхността на обкръжаващата го Празнота се плъзгаше гняв. Да се промъкне в тъмното в стаята му. Да го изплаши почти до смърт. Късмет имаше, че не я нарани, че не я уби, без да иска. — Най-добре ще е да привикнеш. Аз съм Оня, що иде със Зората, колкото и да не искаш да го признаеш.
— Това няма нищо общо с…
— Защо си тук? — настоя той хладно.
— Мъдрите се редуват да те следят отвън. Решили са да продължат да те следят и от… — Гласът й заглъхна и лицето й се изчерви.
— Откъде? — Тя го зяпна мълчаливо и лицето й поруменя още повече. — Авиенда, откъде? — Сънебродници. Защо не беше се сетил досега? — Вътре в сънищата ми — каза той дрезгаво. — От колко време ме следят отвътре в главата ми?
Тя въздъхна тежко.
— Не биваше да ти го казвам. Ако Баир разбере… Сеана каза, че тази нощ било много опасно. Самата аз не го разбирам — не мога да вляза в съня, без някоя от тях да ми помогне. Знам само, че тази нощ има нещо опасно. Затова се редуват пред вратата на този покрив. Всички са загрижени.
— Не отговори на въпроса ми.
— Не зная защо съм тук — измърмори тя. — Ако ти трябва защита… — Тя хвърли поглед към късия нож на колана си, докосна дръжката му. Костената гривна, изглежда, я дразнеше и тя сгъна ръце, за да я скрие под мишницата си. — Не бих могла да те защитя много добре с това ножче, а Баир ме заплашва, че ако пак пипна копие, без някой лично да ме заплашва, ще ми съдере кожата и ще направи мях от нея. Дори не разбирам защо изобщо се отказвам от съня си, за да те защитавам. Заради тебе тупах чергите само допреди час. На лунна светлина!
— Не те питам това. Откога… — И млъкна. Долавяше нещо във въздуха, някакво усещане за нещо грешно. Нещо зло. Можеше да е от въображението му, остатък от съня. Можеше.
Авиенда ахна, щом нажеженият като пламък меч изникна в ръцете му, с леко закривено острие, белязано с чаплата. Ланфеар го бе обвинила, че използва едва една десета от това, на което е способен, но и тази десета идваше ненадейно и неочаквано, без той да разбира една десета от това, което можеше да направи. Но меча знаеше.