— Стой зад мен. — Усети как тя извади ножа от канията, докато на пръсти пристъпваше извън стаята. По чорапи. Беззвучно, по килима. Странно. Въздухът не беше по-студен, отколкото когато си легна. Може би тези каменни стени задържаха топлината, защото колкото повече се отдалечаваше, толкова по-студено ставаше.
Дори гай-шайн трябваше вече да са легнали. Коридорите и каменните стаи бяха тихи и празни, повечето — призрачно осветени от оставени тук-там горящи светилници. Тук, където изгасените лампи означаваха катранен мрак посред бял ден, някои от тях бяха оставени да светят. Усещането беше все още смътно, но не си отиваше. Зло.
Той изведнъж се спря зад широкия сводест вход, отвеждащ към застланото с бели плочи преддверие. Два сребърни светилника от двете страни на помещението хвърляха бледа светлина. По средата на стаята стоеше висок мъж, наведен над жената, която бе прегърнал. Главата й беше отметната назад и бялата й качулка бе паднала, той се бе свел над шията й и я бе загърнал в черното си наметало. Жената бе Чион. Очите й бяха полузатворени и на лицето й бе изписана усмивка на възбуда. По гладката повърхност на Празнотата се плъзна смут. Мъжът вдигна глава…
Черни очи изгледаха Ранд, черни с много бяло; лице с изпити бузи, уста със сочни червени устни — устата се разтвори в пародия на усмивка и лъснаха остри зъби. Чион рухна на пода, щом плащът се разтвори и се изпъна в подобие на големи криле. Драгхарът я прекрачи, бели-бели ръце посегнаха към Ранд, дълги тънки пръсти с остри криви нокти. Ала не в ноктите и не в зъбите беше опасността. Целувката на драгхара бе това, което убиваше.
Упойващата му хипнотична песен се прилепи плътно около Празнотата. Тъмните кожести криле запърхаха да го обгърнат, докато пристъпваше напред. Миг на изумление пробяга в огромните черни очи преди изкованият от Силата меч да разцепи черепа му до носа.
Всяко стоманено острие би заяло, но изтъканият от огън меч се измъкна леко, докато изчадието падаше. За миг, свит дълбоко в самото сърце на Празнотата, Ранд огледа съществото в краката си. Тази песен… Да не беше се заслонил от всякакво чувство сред кухата самотност на нищото, тази песен щеше да впие зъби в ума му, Драгхарът сигурно беше повярвал, че се е впила, когато пристъпи към него така самонадеяно.
Авиенда притича край него, коленичи до Чион и опря длан на гърлото й.
— Мъртва е — прошепна тя и затвори клепачите й. — Може би е по-добре. Драгхарът изяжда душата преди да погълне живота. Драгхар! Тук! — Тя го изгледа с ярост. — Тролоци в стоянка Имре, а сега и драгхар тук. Зли времена носиш ти в Триделната… — И с вик се просна на пода върху тялото на Чион, защото сноп от плътен пламък се изпъна над нея от меча му и порази гърдите на втори драгхар, който се бе изправил на входа. Лумнала в пламъци, тварта на Сянката се олюля назад с писък и се затътри по пътеката, биейки с криле, от които капеше огън.
— Вдигни всички — каза Ранд спокойно. Дали Чион се беше съпротивлявала? Докъде ли бе удържала честта й? Едва ли имаше значение. Драгхарите умираха по-лесно от мърдраалите, но по своему бяха далеч по-опасни. — Ако знаеш как да вдигнеш тревога, направи го.
— Гонгът до вратата…
— Аз ще го ударя. Събуди ги. Може да са повече от двама.
Тя кимна, хукна натам, откъдето бяха дошли, и се развика:
— Вдигни копия! Събуди се и вдигни копия!
Ранд предпазливо пристъпи навън. Силата го изпълваше, възбуждаше го. Гадеше му се. Искаше му се да разсмее с цяло гърло, искаше му се да повърне. Нощта бе смразяваща, ала той не усещаше студ.
Пламналият драгхар се беше проснал в градината, вонеше на горяща плът. Малко по-надолу по пътеката лежеше Сеана, взряла се в небето с широко отворени, немигащи очи. Късият й нож лежеше до нея. Не бе могла да устои на драгхара.
Още преди Ранд да хване чука, висящ до квадратния бронзов гонг, откъм устието на каньона избухна врява — човешки викове, смесени с вой на тролоци, дрънчене на стомана, писъци. Той удари гонга с всичка сила и из каньона проехтя звънък ек. Почти мигом се отзова друг гонг и се чуха викове:
— Вдигнете копия!
Откъм фургоните долу се надигнаха объркани ревове. Грейнаха правоъгълници светлина — амбулантите отваряха вратите на фургоните. Някой се развика сърдито — жена; не можеше да отличи коя.
Във въздуха над него забиха криле; озъбен, Ранд надигна яростния меч. Единствената сила забушува в него и от меча зарева огън. Спускащият се стремглаво драгхар се взриви в облак горящи късове, които се разсипаха сред мрака надолу.
— Насам — чу се гласът на Руарк. Вождът беше присвил очи над черното си було, държеше щит и копия. Зад него стоеше Мат, без дрехи и гологлав, примигваше несигурно и стискаше с две ръце копието с черната дръжка.