Тя ги остави да си изкажат възраженията и когато замълчаха, въобразявайки си, че са я убедили, каза:
— Тъй като няма къде да държим сеанчанката, ще трябва да спи при нас. Елейн, би ли помолила Рендра да й приготви постеля? На пода ще е достатъчно. — Егеанин я погледна, но не каза нищо.
Мъжете отново се опитаха да се възпротивят, но най-накрая се успокоиха и се съгласиха.
Рендра определено се изненада, че й поискаха дюшек и одеяла, но се задоволи с версията, че Егеанин се страхува да излезе на улицата посред нощ. Все пак се начумери, когато Том седна в коридора до вратата им.
— Онези хора изобщо не можаха да влязат вътре, когато се опитаха. Нали ви казах, че трапезариите ще ги примамят? Гостите на „Двора на трите сливи“ нямат нужда от телохранители пред стаите си.
— Сигурна съм — успокои я Елейн, докато се мъчеше полекичка да я избута през вратата. — Но Том и другите са много притеснени. Нали ги знаеш мъжете. — Том я стрелна с ястребов поглед под гъстите си бели вежди, но Рендра изсумтя, съгласи се и остави Елейн да затвори вратата.
След това Нинив се обърна към Егеанин, която разпъваше дюшека в другия край на стаята.
— Свали си дрехите, сеанчанко. Искам да съм сигурна, че не криеш още някой нож.
Егеанин се изправи спокойно и се разсъблече до долната си ленена риза. Нинив старателно претърси роклята й, след което настоя да претърси и самата Егеанин, при това не особено нежно. Това, че не намери нищо, изглежда, не я успокои.
— Ръцете зад гърба, сеанчанко. Елейн, овържи я.
— Нинив, не мисля, че тя…
— Вържи я със Силата, Елейн — повтори грубо Нинив, — или ще съдера парчета от роклята й и ще вържа краката и ръцете й. Помниш как се справи с онези типове на улицата. Сигурно са й били наемници. Сигурно може да ни убие, докато спим, с голи ръце.
— Наистина, Нинив, след като Том е отвън…
— Тя е сеанчанка! Сеанчанка, Елейн! — Говореше така, сякаш мразеше тъмнокосата жена заради лични преживелици, което беше безсмислено. Егвийн се беше озовала в техните ръце, не Нинив. Стиснатите й челюсти подсказваха, че е решена да го направи, било със Силата, било с въжета, ако може да намери такива.
Егеанин вече бе сложила ръце отзад, отстъпчиво, но не и раболепно. Елейн заплете поток от Въздух около тях и го завърза — така поне щеше да е по-удобно, отколкото с връзки, съдрани от роклята й. Егеанин леко изви ръцете си да пробва невидимите връзки и потръпна. По-лесно можеше да счупи стоманени пранги. Присви рамене, непохватно легна и им обърна гръб.
Нинив започна да разкопчава роклята си.
— Дай ми пръстена, Елейн.
— Сигурна ли си, Нинив? — Тя погледна многозначително Егеанин. Жената сякаш не им обръщаше никакво внимание.
— Тази нощ няма да хукне да ни издава. — Нинив смъкна роклята си и седна на ръба на леглото в тарабонската си долна риза от тънка коприна, за да навие чорапите си. — За тази нощ сме се разбрали. Егвийн ще ни чака, а сега е моят ред. Тя ще се притесни, ако никоя от нас не отиде.
Елейн измъкна пръстените от пазвата си, развърза каменния пръстен с жилките синьо, кафяво и червено и го подаде на Нинив. Нинив го върза до своя пръстен с Великата змия и тежкия златен пръстен на Лан, след което ги намести между гърдите си.
— Остави ми един час, след като се увериш, че съм заспала — каза тя и се просна на леглото. — Не би трябвало да продължи повече. И я дръж под око.
— Какво може да направи, след като е вързана, Нинив? — Елейн се поколеба и добави: — Не мисля, че би се опитала да ни навреди, дори и да не беше.
— Да не си посмяла! — Нинив надигна глава и погледна сърдито към гърба на Егеанин, след което отново легна на възглавниците. — Един час, Елейн. — Затвори очи и се размърда, за да се намести по-удобно. — Би трябвало да е предостатъчно — промърмори тя сънливо.
Прикривайки прозявката си с шепа, Елейн придърпа ниското столче до леглото откъм краката на Нинив, откъдето можеше да наблюдава както нея, така и Егеанин, макар последното да й се струваше съвсем ненужно. Жената лежеше сгушена на постелята си, с присвити към гърдите колене и с надеждно вързани ръце. Този ден се беше оказал странно изнурителен предвид това, че изобщо не бяха напускали хана. Нинив вече си мърмореше тихичко насън. С щръкнали лакти.
Егеанин надигна глава и погледна през рамо.
— Струва ми се, че тя ме мрази.
— Хайде, заспивай — отвърна Елейн с прозявка.
— Ти не ме мразиш.
— Недей да си толкова сигурна — отвърна твърдо Елейн. — Много спокойно го приемаш. Как може да си толкова спокойна?
— Спокойна? — Сеанчанката раздвижи ръце, извивайки стегите на Въздух. — Толкова съм изплашена, че ми се плаче. — Съвсем не изглеждаше вярно. Но въпреки това сякаш казваше самата истина.