Тревожните й очи се бяха спрели на жената, изтегнала се на ниско канапе. Втората жена беше с гръб към Нинив и беше също тъй призрачна, както Егвийн преди малко. Беше ниска и слаба, с тъмна коса, падаща свободно на раменете й, с рокля с широки поли от бледожълта коприна, определено не по тарабонската мода. На Нинив не й беше нужно да види лицето й, за да знае, че има големи сини очи и лисичи черти, или да усети потоците на Въздух, придържащи жената за стълба на леглото, за да разбере, че вижда Темайле Киндероуд.
— Можеш да научиш много, когато използваш сънищата си, вместо да си губиш времето в празен сън — говореше Темайле с кайриенски акцент и се смееше. — Приятно ли ти е? Какво още да те науча? А, сещам се. „Любила съм хиляда моряка“. — Тя размаха пръст заканително. — И гледай да научиш правилно думите, Аматера. Знаеш, че не искам да… Какво зяпна?
Изведнъж Нинив осъзна, че жената, завързана на стълба — Аматера? панархесата? — е зяпнала в нея. Темайле се помръдна лениво, сякаш за да извърне главата си.
Нинив стисна очи. Нуждата.
Отместване.
Нинив се отпусна до една колона и загълта въздух, сякаш бе пробягала двадесет мили. Дори не се зачуди къде се е озовала. Сърцето й биеше лудо като барабан. На нея ще й говорят за гнездо на усойници. Темайле Киндероуд. За тази Черна сестра Амико твърдеше, че изпитвала удоволствие да причинява болка. Изпитваше го толкова явно, че бе накарала дори Черната Аджа да го обсъжда. А тя самата не бе успяла да прелее дори искрица. Щеше да свърши като украса на някой стълб до Аматера. „Светлина!“ Тя потръпна, като си го представи. „Успокой се! Ти вече си навън и дори Темайле да те е видяла, видяла е само хубавичка жена, която е изчезнала, все едно че е някоя обикновена тарабонка, попаднала случайно в Тел-айеран-риод за миг в съня си.“ Със сигурност Темайле не беше я видяла достатъчно, за да усети, че може да прелива — дори когато не можеше да го постигне, способността съществуваше и можеше да бъде усетена от жена, която я споделя. Само за миг. Недостатъчно, ако имаше късмет.
Сега поне знаеше положението на Аматера. Тя със сигурност не беше съюзничка на Темайле. Този начин на търсене вече си беше изплатил риска. Но все още недостатъчно. Тя с усилие възстанови дишането си и се огледа.
Редици тънки бели колони преминаваха по дължината и ширината на огромна зала с гладко излъскани бели каменни плочи на пода и позлатени топки на тавана високо горе. Дебело въже от бяла коприна обикаляше цялото помещение, окачено на високи до кръста пилони от тъмно лъскаво дърво, освен там, където можеше да препречи входовете с двойни арки. Стойки и открити бюфети обграждаха стените, с кости на странни животни по тях, и други открити стъклени сандъци на пода, също оградени с въжета. Главната изложбена зала на двореца, според описанието на Егвийн. Това, което търсеше, трябваше да е някъде тук, в тази зала. Следващата й стъпка нямаше да е толкова на сляпо, колкото първата. Тук със сигурност нямаше никакви усойници и никаква Темайле.
Изведнъж до един от стъклените сандъци с четири гравирани крака се появи красива жена. Не беше тарабонка. Тъмната й коса падаше свободно на вълни до раменете й. Но не това накара Нинив да зяпне. Роклята на жената изглеждаше като да е изтъкана от мъгла, ту сребриста и непроницаема, ту сивкава и толкова тънка, че показваше ясно крайниците и тялото й. Откъдето и да сънуваше тази жена, че се е озовала тук, тя със сигурност имаше твърде живо въображение, за да постигне това! Дори скандалното облекло на доманките, за което беше чувала, не можеше да се сравни с нейното.
Жената се усмихна към стъкления сандък и продължи към другия край на залата като спря да огледа нещо, което Нинив не можеше да различи от мястото си. Нещо тъмно върху бяла каменна поставка.
Нинив се намръщи и пусна шепата светли плитки. Жената щеше да изчезне всеки миг — малцина се задържаха за дълго в Тел-айеран-риод. Разбира се, нямаше никакво значение дали жената я е забелязала: тя определено не попадаше в списъка на Черните сестри. И все пак й се стори някак… Нинив усети, че отново е стиснала плитките си. Жената… Ръката й сама дръпна… силно… и тя зяпна удивена. Тази жена… „Защо, в името на Светлината?“
Облечената в мъгла жена продължаваше да стои пред бялата поставка. Нинив със сигурност никога не беше виждала тази жена. И все пак… Опита се да разтвори пръстите си, но те само се стиснаха още по-здраво. Със сигурност никога не беше… Със сигурност… Зъбите й понечиха да изтракат. Жената изглеждаше… Прииска й се да заплаче. Жената…