В главата й нахлуха образи и се взривиха и тя се отпусна на съседната колона безсилна, сякаш образите я притиснаха с физическа сила; очите й се изцъклиха. Отново го видя. Залата на падащите цветенца и онази могъщо обаятелна жена, обкръжена от сиянието на сайдар. Тя самата и Елейн, как бърборят като малки момиченца, как се надпреварват коя да отговори по-първа и как казват всичко, което знаят. Колко ли бяха издали? Трудно й беше да възстанови подробностите, но смътно си спомняше, че не беше казала някои неща. Не защото го искаше — беше готова всичко да каже на тази жена, да направи всичко, която тя поиска от нея. Лицето й пламна от срам и от гняв. Ако бе успяла да скрие някои дреболии, това беше само защото бе толкова — нетърпелива! — да отговори на последния въпрос, който онази й бе подхвърлила.
„Това е безсмислица — проговори тъничък гласец някъде в тила й. — Ако тя е Черна сестра, за която не знам, защо не го е предала на Лиандрин? А е могла. Бяхме тръгнали подире й като агънца.“
Гневът й накара този гласец да замлъкне. Една Черна сестра я беше накарала да танцува като кукла на конци, а после й беше казала да забрави. Заповядала й бе да забрави. И тя го беше забравила! Добре. Сега тази жена щеше да разбере какво значи да се изправи пред нея, когато помни!
Преди да успее да посегне към Верния извор, до съседната колона изведнъж се появи Биргит, с късо бяло палто и широки жълти панталони, стегнати в глезените. Биргит или може би някоя жена, сънуваща, че е Биргит, със златна коса, сплетена в дебела плитка. Вдигнала предупредително пръст пред устните си, тя посочи Нинив, а после с тревога портите с двойни арки зад тях. Яркосините й очи изгледаха Нинив умоляващо, а после тя изчезна.
Нинив поклати глава. Която и да беше тази жена, тя самата нямаше време. Разтвори се за сайдар и се извърна, изпълнена до предел с Единствената сила и с праведен гняв. Жената, облечена в мъгла, я нямаше. Нямаше я! Защото онази златокоса глупачка я бе разсеяла! Може би тя поне все още беше някъде наоколо и я чакаше. Загърната в Силата, Нинив закрачи през изхода, който й беше показала Биргит.
Златокосата жена я чакаше в пищно застлан коридор, незапалените златни светилници изпускаха миризма на ароматно мазило. Сега Биргит държеше сребърен лък, колчан със сребърни стрели бе увиснал на кръста й.
— Коя си ти? — попита я гневно Нинив. Смяташе да й даде възможност да се обясни. И след това да й даде урок, който да не забрави никога! — Да не си същата глупачка, която стреля по мен в Пустошта, твърдейки, че е Биргит? Тъкмо се канех да понауча една от Черната Аджа на добро държане, а ти й помогна да ми се измъкне!
— Аз съм Биргит — каза жената. Беше се подпряла на лъка си. — Това поне е името, което сигурно знаеш. А урок трябваше да получиш ти, тук, както и в Триделната земя. Помня животите, които съм живяла, сякаш са изписани на добре прочетена книга, колкото по-стари, толкова по-забулени в сумрак, но добре помня, когато се сражавах на страната на Луз Терин. Никога не ще забравя лицето на Могедиен, както не ще забравя и това на Ашмодеан, мъжа, в чиито ръце ти едва не попадна в Руйдийн.
Ашмодеан? Могедиен? Онази жена преди малко е била една от Отстъпниците? Отстъпница в Танчико! И още един в Руйдийн, в Пустошта! Егвийн със сигурност щеше да каже нещо, ако знаеше. Но нямаше как да я предупреди, не и в следващите седем дни. Гняв — и сайдар — забушуваха в нея.
— Какво правиш тук? Знам, че всички вие изчезнахте, след като Рогът на Валийр ви призова, но вие сте… — Думите й заглъхнаха в потрес от това, което щеше да изрече, но другата жена спокойно довърши вместо нея.
— Мъртви? Онези от нас, които сме обвързани към Колелото, не сме мъртви така, както са мъртви другите. Има ли по-добро място за нас да чакаме, докато Колелото отново ни втъче за нов живот, отколкото е Светът на сънищата? — Биргит внезапно се разсмя. — Ето че започвам да говоря като философ. А помня, че почти във всеки свой живот се раждах като просто момиченце, което се хваща за лъка. Аз съм стрелец и нищо повече.
— Ти си героиня на стотици приказки — каза Нинив. — И аз видях какво направиха твоите стрели във Фалме. Сеанчанските приливи на Силата не ви засегнаха. Биргит, ние сме изправени прел една дузина Черни Аджа. И също тъй — пред една от Отстъпниците, както изглежда. Можем да се възползваме от твоята помощ.
Другата жена отвърна с гримаса — смутена и изпълнена със съжаление.
— Не мога, Нинив. Не мога да докосна плътския свят преди Рогът да ме призове отново. Иначе Колелото отново ще ме заплете навън, в живота. Ако го стори в този миг, ще видиш само едно бебенце, гугукащо до майчината гръд. Колкото до Фалме, там Рогът ни призова. Там ние не бяхме както теб, в плът. Затова Силата не можеше да ни засегне. Но тук всичко е част от съня и Единствената сила би могла да ме унищожи също така лесно, както теб. Дори по-лесно. Казах ти — аз съм стрелец и понякога — воин. Нищо повече. — Пищната й златна плитка се люшна. — Не знам дори защо ти обяснявам. Не би трябвало дори да разговарям с теб.