Нинив потръпна и страхът, борещ се с гнева й, й помогна да задържи Силата. Могедиен. Ланфеар. Тази жена говореше така безгрижно за двете Отстъпнички, че…
— Биргит, какво ти е обещала Могедиен?
— Тя знаеше коя съм, макар аз самата все още да не го знаех. Как — не знам. — Биргит погледна към Кайн; той изглеждаше погълнат в точенето на меча си, но тя въпреки това сниши глас. — Обеща ми да плача тук сама, докато се върти Колелото. Каза го като факт, който просто все още не се е случил.
— И въпреки това си готова да помогнеш.
— С каквото мога, Нинив. Не забравяй, че ти казах да не очакваш много. — Тя отново погледна мъжа, точещ меча си. — Пак ще се срещнем, Нинив. Ако си предпазлива и оцелееш. — Тя вдигна лъка си и се приближи до Кайн, прегърна го и му нашепна нещо на ухото. Кайн се засмя и и двамата изчезнаха.
Нинив поклати глава. Предпазлива. Всички й напомняха да е предпазлива. Легендарна героиня, обещала да й помогне, само че не можела да направи много. И една от Отстъпниците — в Танчико.
Мисълта за Могедиен и за онова, което й бе причинила, усили гнева й така, че Силата запулсира в нея като слънце. Изведнъж тя се озова обратно в огромната зала, където стоеше преди малко, едва ли не надявайки се жената да се е върнала. Но в залата нямаше друго живо същество освен нея. Гняв и Силата забушуваха през нея, докато не й се стори, че кожата й ще се пръсне и ще почернее. Могедиен или която и да е от Черните сестри сега можеше да я усети много по-лесно, докато държеше Силата, отколкото иначе, но тя въпреки това я удържа. Почти й се дощя да я намерят, за да може да ги удари. Темайле най-вероятно все още се намираше в Тел-айеран-риод. Ако се върнеше в онази спалня, щеше да се разправи с Темайле веднъж и завинаги. Щеше да й даде да разбере… и да предупреди останалите. Това бе достатъчно, за да я накара да изръмжи.
На какво се бе усмихнала Могедиен? Тя пристъпи към сандъка — голяма стъклена кутия, поставена върху резбована маса — и надникна в него. В кръг под стъкления капак бяха подредени шест различни статуетки. Висока една стъпка фигурка на гола жена, крепяща се на пръстите на единия крак, танцуваща, цялата изваяна в плавни линии, и пастир, наполовина по-малък, свирещ на гайда, преметнал кривака си на рамо, и една овчица в нозете му. Толкова не си подхождаха, колкото всеки други две. Но тя не се усъмни кое всъщност бе предизвикало усмивката на Отстъпницата.
В центъра на кръга, върху лакирана в червено подложка, беше поставен диск, голям колкото мъжка длан, разделен от виеща се линия. Едната половина сияеше по-бяла и от сняг, а другата бе по-черна от катран. Знаеше, че е изработен от куендияр. Беше виждала подобни, а такива съществуваха само седем. Един от печатите на затвора на Тъмния, средоточие на една от ключалките, държащи го далече от света, в недрата на Шайол Гул. Това навярно бе не по-маловажно откритие от нещото, което заплашваше Ранд. Това трябваше да се отнеме от Черната Аджа.
Изведнъж тя забеляза отражението си. Капакът на сандъка беше от фино стъкло и даваше съвършено отражение, макар и леко замъглено. Тъмнозелени копринени гънки очертаваха тялото й така, че се открояваше всяка извивка на гръдта, на бедрото и ханша. Дълги светли плитки, заплетени с нефритени мъниста, очертаваха личице с големи кафяви очи и сочни розови устни. Сиянието на сайдар не се виждаше, разбира се. Така предрешена, дори тя самата не можеше да се познае, но носеше около себе си ярък белег, който просто крещеше, че е Айез Седай.
— Мога да бъда предпазлива — промърмори тя. Но въпреки това го задържа още един миг. Силата, която я изпълваше, бе като живот, кипящ в крайниците й, всички удоволствия, които бе познавала, сякаш се процеждаха през плътта й. Накрая усещането, че се държи глупаво, отслаби яростта й и тя се освободи. А може би бе потиснала гнева си дотолкова, че не можеше повече да я задържи.
Каквато и да бе причината, нямаше да й помогне в търсенето. Онова, което търсеше, трябваше да се намира в тази огромна зала, сред изложените многобройни експонати. Отмествайки поглед от онова, което й бе заприличало на кости на някакъв зъбат гущер, десет разкрача дълъг, тя затвори очи. Нуждата. Опасността за Преродения Дракон, за Ранд. Нуждата.
Отместване.
Стоеше от вътрешната страна на бялото копринено въже, обикалящо покрай стените, до ръба на бял каменен пиедестал, допиращ се до роклята й. Това, което лежеше върху него, на пръв поглед изобщо не изглеждаше опасно — огърлица и две съединени гривни от черен метал — но това беше най-близкият до нея предмет. По-близо не можеше и да бъде. „Освен ако не седна върху него“ — помисли си тя кисело.