Силата на сянката

— Прилично ли? Аз да не съм прислужничка? Да не съм танцьорка на ший! — Тя се намръщи смутено. — Макар че той е доста симпатичен. Досега не бях си мислила така за него.

Зачудена какво ли е да си танцьорка на ший, Елейн пристъпи до нея да й помогне с копчетата.

— Рендра ще трябва да ти каже едно-друго, ако си решила да пофлиртуваш с Джюйлин.

Тъмнокосата жена я погледна смаяно през рамо.

— Хващача на крадци? Имах предвид Бейл Домон. Добре сложен мъж. Но… контрабандист — въздъхна тя със съжаление. — Нарушава законите.

Да, вкусовете бяха нещо непредвидимо. Нинив определено беше влюбена в Лан, а неговото лице беше твърде каменно и застрашително… но Бейл Домон? Този човек беше почти толкова широк, колкото и висок, дебел като същински огиер!

— Дърдориш като Рендра, Елейн — скастри я Нинив, докато закопчаваше роклята си. — Ако си свършила с брътвежите за мъже, може би ще пропуснеш новата шивачка, каквато със сигурност си си намерила? Трябва да съставим планове. Ако чакаме, докато се върнат мъжете, те пак ще се опитат да поемат всичко в ръцете си, а нямам време за губене да ги поставям на мястото им. Свърши ли вече с нея? Ела помогни на мен.

Елейн закопча набързо последното копче на Егеанин и съвсем хладно пристъпи към Нинив. Тя не говореше за мъже и рокли. Във всеки случай изобщо не толкова, колкото Рендра. Нинив я изгледа намръщено, когато тя дръпна рязко роклята й, за да се оправи с копчетата. Тесният троен ред на гърба беше необходимост, а не само за украса. Нинив позволяваше на Рендра да я уговаря за тези най-модно вталени корсажи. И после ще й разправя, че други прекарвали всичкото си време в мислене само за дрехи. Тя определено мислеше и за други неща.

— Помислила съм как можем да влезем в двореца незабелязани, Нинив. Можем да станем почти невидими.

Докато говореха, намръщената Нинив се поотпусна. Самата тя също бе измислила начин да се влезе в двореца. Когато Егеанин вметна няколко съображения, Нинив сви устни, но забележките на сеанчанката бяха разумни и дори тя не можеше да ги отхвърли просто така. Докато се подготвят да слязат в Залата на падащите цветенца, вече бяха уточнили плана си и нямаха никакво намерение да позволят на мъжете да го променят и на йота. Могедиен, Черната Аджа или който там въртеше работите в двореца на панархесата, скоро щяха да се провалят, без дори да разберат какво става.

Глава 53 Цената на едно заминаване

Само три свещи и две лампи огряваха гостилницата на хана „Виноструй“, тъй като и свещите, и маслото бяха оскъдни. Копията и останалото оръжие бяха изчезнали от стените; кацата със стари мечове се беше опразнила. Лампите бяха поставени на масите, събрани пред високата каменна камина, където Марин ал-Вийр, Дейз Конгар и останалите от Женския кръг преглеждаха списъците с оскъдните остатъци от хранителни запаси в Емондово поле. Перин се мъчеше да не ги слуша.

На съседната маса Файле точеше ножовете си. Пред нея лежеше лък, а на колана на кръста й висеше пълен колчан. Тя се бе оказала доста добър стрелец, но Перин се надяваше никога да не разбере, че лъкът е момчешки — мъжки дълъг лък от Две реки нямаше да може да опъне, въпреки че тя не искаше да си го признае.

Той премести секирата си, за да не му убива на хълбока, и се опита да върне мислите си върху това, което обсъждаше с мъжете около масата. Не че всички много внимаваха над това, което обсъждаха.

— Те с лампи — измърмори Кен покривчията, — а ние на лой. — Чворестият старец погледна сърдито към двете свещи на месинговите стойки.

— Престани, Кен — каза отегчено Трам и измъкна лула и кесия с табак. — Веднъж поне престани да мърмориш.

— Ако трябваше да пишем — каза Абел с глас по-малко търпелив от думите му, — щяхме да получим лампи. — Слепоочията му бяха увити с превръзка.

Сякаш за да напомни на покривчията, че той е кметът, Бран намести сребърния медальон с двете везни на широката си гръд.

— Сега мисли за текущата ни работа, Кен. Не разрешавам да губиш времето на Перин.

— Само казах, че би трябвало да ни дадат лампи — изхленчи Кен. — Перин ще каже дали му губя времето.

Перин въздъхна; нощта се мъчеше да склопи клепачите му. Съжали, че някой друг не представлява селския съвет — Харал Люхан, Джон Тейн или Самел Кроуи, всеки друг, но не и вечно роптаещият Кен. Но, от друга страна, понякога му се искаше някой от тези мъже да се обърне към него и да му каже: „Това е работа на кмета и на съвета, младежо. Ти се върни в ковачницата. Ние ще ти кажем какво да правиш.“ Но вместо това те все се безпокояха, че му губят времето, и прехвърляха всичко на него. Времето. Колко пъти ги нападаха за седемте дни след първия? Вече им беше загубил дирята.