Бинтованата глава на Абел дразнеше Перин. Айез Седай вече Церяха само най-тежко пострадалите. Ако човек можеше да се оправи сам, го оставяха. Не че тежко ранените бяха чак толкова много, но както кисело му изтъкна Верин, дори и силите на Айез Седай не били безгранични — явно номерът им с камъните за катапултите ги изцеждаше също толкова, колкото и Церенето. За първи път не му се искаше да му напомнят, че силите на Айез Седай били ограничени. Не много лошо ранени. Засега.
— Как се разходват стрелите? — попита той. За това трябваше да мисли сега.
— Добре — каза Трам и запали лулата си с една от свещите. — Все още възстановяваме повечето изстреляни, поне денем. Те извличат повечето си мъртви нощем — мърша за казаните, предполагам — и тях губим. — Останалите мъже също заизмъкваха лули от кесиите и джобовете си, а Кен този път замърмори, че май си бил забравил кесията с табака. Бран изръмжа и му подаде своята през масата, плешивото му теме лъсна на светлината на свещите.
Перин потърка чело. Какво се канеше да ги пита? Коловете. Напоследък повечето битки се вихреха край коловете, особено нощем. Колко ли пъти тролоците едва не пробиха? Три? Четири?
— Имат ли вече всички копие или пика? Има ли материал да се направят още? — Отвърнаха му с мълчание и той свали ръката си. Останалите мъже го гледаха зяпнали.
— Ти попита за това вчера — каза му кротко Абел. — А Харал ти обясни, че не е останала нито една коса или вила, която да не е обърната на оръжие. Всъщност сега имаме повече оръжия, отколкото ръце.
— Да. Разбира се. Просто ми се изплъзна от ума. — Част от разговора при Женския кръг привлече вниманието му и той наостри уши.
— Не трябва да го разберат — говореше тихо Марин, сякаш повтаряше изказано преди малко предупреждение.
— Разбира се, че не — изсумтя Дейз, не много по-силно. — Ако тези глупаци разберат, че жените са минали на половин порцион, ще настоят и те да ядат по толкова, и не можем да…
Перин затвори очи и се помъчи да затвори и ушите си. Разбира се. Мъжете водеха боевете. Мъжете трябваше да пазят силите си. Просто. Добре поне, че все още не се налагаше и жените да се бият. Освен двете айилки, естествено, и Файле, но тя беше достатъчно благоразумна да стои по-настрана, когато се налагаше да се мушка с копия през коловете. Затова й беше намерил лъка. Тя имаше сърце на леопард и повече кураж от двама мъже, взети заедно.
— Мисля, че е време да си легнеш, Перин — предложи му Бран. — Не можеш да издържиш дълго така, да подремваш по час-два.
Перин почеса енергично брадата си и се постара да се разбуди.
— Ще се наспя по-късно. — Когато свърши. — Хората наспиват ли се достатъчно? Видях, че някои присядат, когато би трябвало да…
Предната врата се отвори с трясък и от тъмната нощ нахълта хилавият Данил Луин, с лък в ръка, задъхан. На бедрото си носеше един от мечовете от кацата. Трам им даваше уроци, когато му оставаше свободно време, понякога същото правеха и двамата Стражници.
Преди Данил да е успял да си отвори устата, Дейз го скастрн:
— Ти да не си расъл в плевня, Данил Луин?
— Наистина можеш да се отнасяш малко по-нежно с вратата ми. — Марин погледна еднакво укорително както длъгнестия мъж, така и Дейз, напомняйки й, че вратата все пак е нейна.
— Прощавайте, госпожо ал-Вийр — рече припряно Данил. — Прощавайте, Премъдра. Съжалявам, че влязох толкова грубо, но нося съобщение за Перин. — Той се забърза към масата на мъжете, сякаш се боеше жените да не го спрат отново. — Белите плащове донесоха някакъв мъж, който иска да говори с теб, Перин. Донесоха го едва до края на селото. Не иска да говори с никой друг. Ранен е лошо, Перин. Не мисля, че ще издържи, докато го донесем дотук.
Перин се изправи.
— Идвам. — Поне не беше поредният щурм. Най-яростни бяха нощем.
Файле грабна лъка си и го настигна още преди да е отворил. Изникна и Ейрам — от сенките при стълбището. Понякога Перин забравяше, че е тук, толкова тих беше. Изглеждаше необичайно с меча, пристегнат на гърба му, и с опърпаното си палто на жълти ивици, с ярките си очи, които почти не мигаха, и напълно безизразното си лице. Нито Рен, нито Ила бяха проговорили на внука си от деня, в който бе взел меча. Перин също, впрочем.
— Ако ще идваш, идвай — каза той навъсен и Ейрам се затича по петите му: следваше го като куче винаги, когато не досаждаше на Трам, Ивон или Томас да го учат да се бие. Сякаш бе заменил семейството си и народа си с Перин. Перин можеше да мине и без тази отговорност, но…