Луната изгряваше над сламените покриви. В малко от къщите мъждукаше светлина в повече от един прозорец. Покой беше обгърнал селото. Трийсетина етаири стояха на стража край хана с лъкове и мечове — кой каквото беше намерил; всички бяха възприели това име и Перин също бе започнал да го използва, макар и с отвращение. Причината за стражата при хана, както и навсякъде, където отидеше Перин, се намираше на Моравата, по която вече не се мяркаха овце и крави — насред нея висеше глупавото знаме с вълчата глава и пак там бе станът на Белите плащове.
Никой не бе пожелал да ги пусне в дома си, а и Борнхалд не искаше в никакъв случай войниците му да се пръснат. Той, изглежда, си мислеше, че селото всеки момент ще се вдигне срещу него и хората му; щом следваха Перин, значи всички бяха Мраколюбци. Дори очите на Перин не можеха да различат отделни хора край огньовете, но имаше чувството, че усеща взора на Борнхалд — изчакващ и пълен с омраза.
Данил подбра десетима етаири за ескорт на Перин — все младежи, на които щеше да им отива повече да се смеят с него и да се закачат, а не да го ескортират. Ейрам не се присъедини към тях — той си беше с Перин. Файле се държеше плътно до едната страна на Перин. Тъмните й очи блестяха на лунната светлина и оглеждаха бдително всичко наоколо, сякаш тъкмо тя беше единствената му защита.
Там, където Стария път влизаше в Емондово поле, преграждащите фургони бяха издърпани настрани, за да пропуснат патрула на Белите плащове — двадесетина мъже с белоснежни наметала и пики, възседнали конете си. Изпъкваха ясно в нощта, а и тролоците виждаха на тъмно също толкова добре, колкото Перин, но Белите плащове въпреки това упорито си поддържаха патрулите.
Група селяни и фермери стояха струпани около някакъв мъж в селско палто, легнал на земята. Направиха му път и той коленичи до мъжа.
Миризмата на кръв беше силна; огряното от луната лице на човека беше лъснало от пот. Дебела колкото палец тролокска стрела стърчеше от гърдите му.
— Перин… Златоокия — промърмори мъжът хрипливо. — Трябва… да намеря… Перин… Златоокия.
— Повикахте ли някоя от Айез Седай? — попита Перин с тревога, но не чу отговор. Пък и нещастникът едва ли щеше да оживее, докато дойде някоя Айез Седай. — Аз съм Перин.
— Златоокия? Не мога… да видя… добре. — Изцъклените му очи се взряха в лицето на Перин; ако изобщо виждаше, човекът трябваше да е видял блесналите му като злато в мрака очи.
— Аз съм Перин Златоокия — промълви той с неохота. Мъжът го сграбчи за яката и го придърпа към себе си със смайваща сила.
— Ние… идем. Пратен съм… да ти кажа. Ние ид… — Главата му се отпусна и очите му се взряха в нищото.
Перин изчака за миг и се освободи от пръстите на човека.
— Някой познава ли го? — Мъжете на Две реки се спогледаха и заклатиха глави. Перин вдигна очи към Белите плащове на конете. — Той каза ли нещо друго, докато го носехте насам? Къде го намерихте?
Джарет Биар се взря в него. С мършавото си лице и хлътналите очи бе като образ на самата смърт. Другите Бели плащове извърнаха погледи, но Биар винаги устояваше на жълтите очи на Перин, особено нощем, когато светеха. Биар изръмжа нещо под нос — Перин долови само „твар на Сянката!“ — след което сръга коня си. Патрулът препусна в галоп през селото — бързаха да се махнат надалеч от Перин не по-малко, отколкото от тролоците. Ейрам се загледа след тях и посегна над рамото си, напипвайки дръжката на меча.
— Казаха, че са го намерили на три-четири мили южно оттук — обади се Данил: — Казват, че всички тролоци се били пръснали на малки групички. Може би най-сетне ще се откажат.
„Ние идем.“
— Пазете добре и си отваряйте очите на четири. Сигурно някое фермерско семейство най-сетне се е наканило да дойде в селото. — Не вярваше, че някой може да е оцелял толкова дълго, но и това можеше да е. — Да не простреляте някого по погрешка. — Изправи се и се олюля. Файле постави ръка на рамото му.
— Време е да си легнеш, Перин. Трябва да се наспиш.
Той само я погледна. Тя трябваше да си остане в Тийр. Трябваше да я накара някак. Ако беше помислил по-добре, все щеше да измисли как.
Някакво къдрокосо момче, високо до гърдите му, се промуши между мъжете на Две реки и го задърпа за ръкава. Перин не го познаваше. В селото се бяха събрали много семейства от околностите.
— Нещо в Западния лес се придвижва, лорд Перин. Пратиха ме да ви съобщя.
— Не ме наричай така — сряза го Перин. Ако не спреше децата, скоро и етаирите щяха да започнат да се обръщат към него така. — Иди да им кажеш, че ще дойда. — Хлапето хукна към селото.