— Ти си лягаш — заяви твърдо Файле. — Томас може да се оправи с всяко нападение.
— Не е нападение. Иначе момчето щеше да го каже, а те щяха да изсвирят с рога на Кен.
Тя увисна на ръката му, опитвайки се да го повлече към хана, Перин я повлече в обратната посока. След няколко минути тя се отказа и започна да се прави, че просто го е хванала под мишница. Но си мърмореше нещо. Изглежда, продължаваше да си мисли, че ако говори достатъчно тихо, той няма да я чуе. Започна с „глупав“, „муле“ и „мускули вместо мозък“. След което продължи още по-яростно.
По цялото протежение на оградата от остри колове на малки групички се бяха пръснали стражи, всяка група с по едно хлапе за бегач. В западния край на селото всички даващи караул мъже се бяха струпали на едно място срещу вътрешната страна на широката преграда, опипваха копията и лъковете си и гледаха към Западния лес. Дори на лунна светлина за техните очи дърветата трябваше да са потънали в пълен мрак.
Наметалото на Томас като че ли скриваше части от него в нощта. С него бяха Байн и Чиад; неизвестно защо Девите бяха предпочели да прекарват всяка нощ в този участък на селото, откак Лоиал и Гаул бяха заминали.
— Нямаше да те безпокоя — обърна се Стражникът към Перин, — но там, изглежда, има само един и си помислих, че ти би могъл да…
Перин кимна. Всички знаеха за зрението му, особено на тъмно. Хората на Две реки, изглежда, смятаха, че това е нещо много важно, нещо, което го отличава като някакъв идиотски герой. Какво мислеха Стражниците или Айез Седай, той нямаше никаква представа. А и точно сега беше твърде изморен, за да го интересува. Седем дни и колко нападения?
Краят на Западния лес бе на петстотин крачки. Дори за неговите очи дърветата се сливаха със сенките. Нещо там се движеше. Нещо, достатъчно едро, за да е тролок. Едър силует, носещ… Огромна сянка, носеща човек.
— Не стреляйте! — извика той. Дощя му се да се разсмее: всъщност наистина се смееше. — Давай! Давай, Лоиал!
Смътната сянка тичаше по-бързо, отколкото можеше да тича човек — Огиерът носеше Гаул към селото.
Хората на Две реки завикаха окуражително, сякаш гледаха някаква надпревара:
— Тичай, огиере! Давай! А така! — Може би наистина беше надпревара: не една от атаките беше дошла откъм горите.
Лоиал се промуши между коловете, пусна айилеца и се срина на земята. Дишаше тежко, туфестите му уши бяха клюмнали. Байн и Чиад се засуетиха над бричовете на Гаул — над лявото му бедро бяха разкъсани и почернели от засъхнала кръв. Бяха му останали само две копия, а колчанът зееше празен. Секирата на Лоиал също я нямаше.
— Ах ти, глупав огиер — засмя се с умиление Перин. — Да ми излизаш така! Ще взема да накарам Дейз Конгар да те напердаши. Добре поне че сте живи! Добре че се върнахте, слава на Светлината. — Гласът му секна. Живи. И в Емондово поле.
— Успяхме, Перин — отвърна задъхано Лоиал. — Преди четири дни. Затворихме Портала. Сега ще могат да го отворят само Стареите и Айез Седай.
— Той ме носи повечето път през планините — каза Гаул. — Един Нощен бегач и може би петдесетина тролоци ни гонеха първите три дни, но Лоиал ги надбяга. — Мъчеше се да избута Девите от себе си без особен успех.
— Легни спокойно, Шаарад — скастри го Чиад, — или ще заявя, че съм те докоснала въоръжен, и ще оставя на теб да решиш как да защитиш честта си. — Файле се изсмя доволно. Перин не разбра защо, но бележката накара иначе невъзмутимия айилец да замънка и той остави Девите да се заемат с крака му.
— Добре ли си, Лоиал? — попита Перин. — Ранен ли си?
Огиерът се надигна с видимо усилие. Ушите му продължаваха да висят клюмнали.
— Не, не съм пострадал, Перин. Само съм уморен. Не се тревожи за мен. Дълго време изкарах извън стеддинг. Гостуванията не са достатъчни. — Той поклати глава замислено и широката му длан обгърна рамото на Перин. — След малко сън ще се оправя. — Той сниши глас: колкото за един огиер, разбира се. — Там отвън е много лошо, Перин. Проследихме по-голямата част от последните орди. Затворихме Портала, но ми се струва, че в Две реки вече трябва да има няколко хиляди тролоци и може би около петдесет мърдраала.
— Не са толкова — обяви гръмко Люк, който тъкмо беше пристигнал в галоп откъм Северния път. Дръпна юздите на черния си жребец и той се изправи на задните си крака. — Вие несъмнено сте много добър в пеенето на дърветата, огиере, но боят с тролоците е друго нещо. Според мен вече трябва да са по-малко от хиляда. Внушителна сила, разбира се, но не и нещо, което тези здрави ограждения и храбри воини да не могат да задържат. Още един трофей за вас, лорд Перин Златооки. — И той със смях подхвърли на Перин някаква издута платнена торба. Дъното й лъсна тъмно и влажно на лунната светлина.