Перин я улови във въздуха и я метна далече извън оградата въпреки тежината й. Несъмнено четири-пет тролокски глави и може би главата на някой мърдраал. Люк носеше трофеите си всяка нощ — изглежда, продължаваше да смята, че ще бъдат изложени някъде да ги видят всички и да им се възхитят. Една тайфа Коплинови и Конгарови му бяха устроили пир в нощта, в която бе донесъл две глави на Чезнещи.
— И аз ли нищо не разбирам от битки? — обади се Гаул и с мъка се изправи. — Аз казвам, че са няколко хиляди.
Белите зъби на Люк блеснаха в усмивка.
— Колко дни си прекарал в Погибелта, айилецо? Аз съм прекарал много. — Май си беше повече озъбване, отколкото усмивка. — Вярвай каквото си искаш, Златооки. Безкрайните дни ще донесат това, което ще донесат, както е ставало винаги. — Той дръпна юздите на черния жребец, изправи го пак на задните му крака, обърна го й препусна в галоп между къщите и дърветата, които допреди няколко дни бяха краят на Западния лес.
— Не е прав — тропна с крак Лоиал. — Двамата с Гаул видяхме, каквото видяхме. — Лицето му помръкна изтощено, широката му бърна увисна надолу, дългите му вежди се свъсиха. Нищо чудно, щом беше носил Гаул цели три или четири дни.
— Голяма работа сте свършили, Лоиал — каза Перин. — И ти, и Гаул. Велико нещо. Боя се, че в стаята ти в момента спят дузина Калайджии, но госпожа ал-Вийр ще ти приготви постеля. Трябва да поспиш.
— И ти също, Перин Айбара. — Лунните сенки играеха по носа и високите скули на Файле. Беше толкова красива… Но гласът й беше твърд като шина на фургон. — Ако не тръгнеш веднага, ще накарам Лоиал да те занесе. Едва стоиш на краката си.
Гаул трудно можеше да върви с ранения си крак. Байн го подкрепяше от едната страна. Той се опита да попречи на Чиад да го подхване от другата, но тя промърмори нещо, което прозвуча като „гай-шайн“, доста заплашително, и Байн се засмя, а айилецът позволи и на двете да го крепят. Каквото и да имаха предвид Девите, Гаул го разбираше.
Томас потупа Перин по рамото.
— Върви, момко. Всеки има нужда от сън. — Гласът му прозвуча така, сякаш самият той може да издържи още три дни и три нощи, без да му мигне окото.
Перин кимна.
Остави се Файле да го поведе към хана. Лоиал и айилците тръгнаха след тях, а също така и Ейрам, Данил и десетте етаири, в кръг около него. Не разбра кога другите ги оставиха, но по някое време се оказа сам с Файле в стаята си на втория етаж.
— Цели семейства се оправят с не повече пространство от това — промърмори той. Върху каменния перваз над малката камина гореше свещ. Други си лягаха и без свещ, но Марин бе запалила една тук веднага щом се стъмни, за да му е светло. — Мога да спя навън, с Данил, Бан и останалите.
— Не бъди идиот — каза Файле. — Щом Аланна и Верин имат отделни стаи, ти също трябва да имаш.
Вече му беше свалила палтото и развързваше връзките на ризата му.
— Не съм толкова уморен, че да не мога да се съблека и сам. — Той леко я забута навън.
— Да свалиш всичко — нареди му тя. — Всичко, чу ли ме? Не можеш добре да се наспиш облечен.
— Ще се съблека — обеща той и след като тя затвори вратата, наистина свали ботушите си преди да духне свещта и да легне. На Марин нямаше да й харесат мръсните му ботуши върху покривката.
Хиляди, бяха казали Гаул и Лоиал. И все пак колко ли бяха могли да видят, докато се бяха крили по пътя си из планините насам? Може би най-много хиляда, твърдеше Люк, но Перин не можеше да се довери на този човек, въпреки всичките трофеи, които беше донесъл. Разпръснати, според Белите плащове. Колко ли са могли да се доближат до тях, с тези брони и плащове, блестящи в тъмнината като фенери?
Навярно имаше начин сам да види. Бе избягвал вълчия сън след последното си гостуване там. Желанието да спипа Коляча се надигаше у него всеки път, щом си помислеше да се върне, но отговорностите му бяха тук, в Емондово поле. Но сега може би… Сънят дойде, докато все още само мислеше за него.
Стоеше сред Моравата, окъпана в следобедното слънце. Нито овце имаше, нито добитък около високия пилон, на който лекият ветрец развяваше знамето с червената вълча глава. Никакви хора сред къщите със сламени покриви. Малки купчини сухи клони върху пепелта бележеха огнищата на Белите плащове. Рядко бе виждал нещо горящо във вълчия сън, само това, което предстоеше да пламне или вече бе изгоряло. И гарвани в небето нямаше.
Докато оглеждаше синевата за птиците, късче от небето потъмня и се превърна в прозорец към някъде другаде. Егвийн стоеше сред тълпа от жени и гледаше уплашено. Една от жените беше Нинив, той бе сигурен, че зърна и червено-златната коса на Елейн. Прозорецът се стопи и се смени с друг. Мат стоеше гол, вързан и озъбен. Някакво странно копие с черна дръжка беше вкарано зад лактите му, а на гърдите му висеше сребърен медальон с лисича глава. Мат изчезна и на негово място се появи Ранд. Поне Перин си помисли, че е Ранд. Беше облечен в дрипи и с грубо наметало, а очите му бяха покрити с превръзка. Третият прозорец изчезна и небето отново си стана небе, празно, само с няколкото облачета.