Перин потръпна. Гледките от вълчия сън никога нямаха нищо общо с нещо, което той знаеше. Навярно тук, където нещата можеха да се променят така лесно, тревогата за приятелите му се превръщаше в нещо видимо.
Не се изненада, като разбра, че е с дълга кожена ковашка престилка и без риза. Сложи ръка на колана и напипа чука, а не секирата си. Намръщен, той се съсредоточи над дългото, извито като полумесец острие и дебелия шип. Това му беше нужно сега. Това беше той самият сега. Чукът бавно се промени, сякаш се съпротивляваше, но секирата най-сетне увисна на кожения клуп и заблестя застрашително. Защо така упорстваше срещу него? Разбра какво иска. На другото му бедро се появи пълен колчан, в ръката му — дълъг лък.
Три разкрача, в които земята потръпна, го отведоха там, където трябваше да се намират най-близките станове на тролоците, на три мили от селото. С последната стъпка се озова сред високи дървета, издигащи се край стари незапалени огньове. Казаните бяха празни, разбира се, но той знаеше какво ще бъде нарязано в тях и какво ще бъде нанизано на дебелите железни шишове, нагласени над някои от огнищата. Колко ли тролоци щяха да обслужат тези огньове? Шатри нямаше, постелите бяха разхвърляни и воняха на застояла кисела тролокска пот, но те не можеха да бъдат указание: много от тролоците спяха като животни, направо на голата земя, дори изравяха дупки, за да се скрият в тях.
На по-малки стъпки, покриващи не повече от по сто разкрача, в които земята само се размътваше като в утринна омара, той обиколи Емондово поле от ферма до ферма, през пасища, ниви с ечемик или редове, засети с табак, през редки горички, по коловози и пътеки, попадайки на още и още очакващи да бъдат запалени тролокски огньове. Бавно се движеше в спирала навън. Бяха твърде много. Стотици. Това трябваше да означава няколко хиляди тролоци. Пет хиляди, или десет, или два пъти повече — точният брой вече имаше малко значение за Емондово поле, ако нападнеха наведнъж.
Още по на юг следите от тролоците изчезнаха. Поне признаците за тяхното пряко присъствие. Малко от фермерските къщи или плевните бяха останали неопожарени. На мястото на опожарените насаждения с табак стърчаха овъглени стръкове; през други нивя се виждаха утъпкани просеки. Съвсем безпричинно, просто заради удоволствието да се руши. Хората отдавна бяха напуснали фермите си. После стъпи сред ясенова гора и видя овъглени колелета от фургони. Гледката на унищожения керван на Калайджиите го натъжи повече и от пожарищата по фермите. Пътят на листото трябваше да има шанс да оцелее. Някъде. Не и тук. Без повече да се оглежда, за да не го заболи сърцето, той направи скок по-дълъг от миля.
Озова се при Девенов просек. Редици къщи със сламени покриви обграждаха морава с езерце, подхранвано от извор, иззидан с камък, водата се стичаше от процепи в зида. Ханът край моравата, „Гъска и гайда“, беше покрит със слама, но беше малко по-голям от хана „Виноструй“, въпреки че в Девенов просек със сигурност идваха по-малко гости, отколкото в Емондово поле. Селото определено не беше по-голямо. Фургоните и колите, спрени плътно до къщите, подсказваха за фермери от околностите, потърсили тук убежище със семействата си. Други фургони преграждаха улиците и пространствата между къщите в окрайнините на селото. Тези мерки нямаше да са достатъчни да спрат и една от атаките, извършени срещу Емондово поле през последните седем дни.
В трите си обиколки около селото Перин намери само пет-шест тролокски бивака. Достатъчно, за да задържат хората вътре, докато чудовищата се справят с Емондово поле. След това тролоците щяха да връхлетят и върху Девенов просек, без да е нужно Чезнещите да ги карат насила. Ако побегнеха на юг, можеше да намерят някакъв брод през Бяла река. Дори да се опитат да прекосят непроходимия Сенчест лес отвъд реката беше по-добре, отколкото да чакат безропотно да загинат.
Златистото слънце не беше помръднало и на един пръст. Различно течеше времето тук.
Той побегна с всичка сила на юг и дори Емондово поле потръпна под нозете му като отражение в развълнувана блатна вода. Стражеви хълм, върху окръглената височина, беше ограден като Девенов просек с фургони и коли. На самото било, до „Белия глиган“, на висок пилон лениво се вееше знаме. Червен орел, политнал през синьо поле. Червеният орел — символът на Манедерен. Навярно Аланна или Верин им бяха разказвали древни сказания, когато бяха ходили в Стражеви хълм.