Лицето на Коляча се появи отново — надничаше иззад един дебелоствол дъб вляво от него. Трийсет крачки. Дебелата сянка на дъбовете убиваше повечето околна растителност — само няколко гъби и рядка трева се показваха над килима от листак под дебелите му клони. Мъжът бавно се показа на открито, ботушите му не издаваха никакъв звук.
С едно-единствено движение Перин се прицели и стреля. Гарваните изграчиха предупредително, Коляча се извърна и острието го улучи в гърдите, но не и в сърцето. Той изрева и стисна стрелата с две ръце; черни пера се посипаха от гарваните, запляскали яростно с криле. А Коляча изчезна заедно с вика си, замъгли се, стана прозрачен и се стопи. Гракът на гарваните секна, сякаш прерязан с нож; стрелата, пронизала мъжа, падна на земята. Гарваните също се скриха.
Перин бавно отпусна втората стрела. Така ли се умираше тук? Просто се стапяш и изчезваш завинаги?
— Поне с него приключих — измърмори той. И реши да не мисли повече за това. Коляча не беше причината за идването му във вълчия сън. Добре поне че вълците вече бяха в безопасност. Вълците… и навярно още някой.
Той прекрачи извън съня…
… и се събуди, зяпнал в тавана, с прогизнала от пот риза. Луната хвърляше бледа светлина през прозорците. Цигулки свиреха някъде в селото — страстна калайджийски музика. Те нямаше да се бият, но бяха намерили свой начин да помогнат, повдигайки духа на хората.
Перин бавно седна и напипа ботушите си в сумрака. Как да направи това, което трябваше? Щеше да е трудно, Трябваше да прояви лукавство. Само дето не беше сигурен дали някога през живота си е успявал да го постигне. Обу се и стана.
Внезапни викове отвън и глъхнещ тропот го привлякоха към прозореца. Етаирите се бяха скупчили долу.
— Какво става?
Трийсетина лица се извърнаха нагоре към него, а Бан изрева:
— Беше лорд Люк, лорд Перин. Едва не прегази Уил и Тел. Мисля, че изобщо не ги забеляза. Беше се превил на седлото като ранен и пришпорваше коня си с всички сили, лорд Перин.
Перин подръпна брадата си. Люк със сигурност не беше ранен допреди малко. Люк… и Коляча? Това беше невъзможно. Тъмнокосият Коляч все едно беше брат или поне първи братовчед на Лан; ако Люк с неговата червено-златиста коса изобщо приличаше на някого, то приличаше на Ранд. И все пак… Онази студена миризма. Миризмите бяха различни, но и двете съдържаха леден, почти нечовешки привкус. Чу скърцането на фургоните на бариерата на Стария път, чуха се и викове. Дори Бан и младежите да подгонеха Люк, вече нямаше да могат да го настигнат. Копитата трополяха с все сила на юг.
— Бан — извика той, — ако Люк отново се появи, да бъде задържан под стража. — Замълча малко и добави: — И да не ме наричате повече така! — След което шумно затръшна кепенеца.
Люк и Коляча; Коляча и Люк. Как можеше двамата да са един и същ? Невъзможно беше. Но пък, от друга страна, само допреди по-малко от две години той самият изобщо не вярваше в съществуването на тролоци и Чезнещи. Имаше предостатъчно време да го мисли, стига изобщо да можеше отново да спипа този човек. Сега обаче го чакаха Стражеви хълм и Девенов просек, и… Все още можеше да спаси и други. Не всички в Две реки трябваше да загинат.
Излезе от стаята и спря на площадката на стълбището. В гостната долу бе Ейрам, готов да го последва, накъдето и да го поведе. Гаул лежеше проснат на един дюшек край камината, с дебела превръзка на лявото си бедро, и явно спеше. Файле и двете Деви седяха с кръстосани крака на пода до него и си говореха кротко. В другия край на помещението беше постлан много по-голям сламеник, но Лоиал седеше на една от пейките, изпънал нозе под близката маса и почти прегънат на две над нея, и драскаше свирепо с перото си под светлината на една свещ. Несъмнено си записваше случилото се при пътуването им да затворят Портала. И доколкото Перин го познаваше, огиерът щеше да припише всички заслуги на Гаул, независимо дали е било точно така. Лоиал, изглежда, не смяташе, че някое от неговите деяния е особена проява на смелост или че изобщо си заслужава да бъде описано. Освен тях гостилницата беше празна. Острият му слух все още долавяше свирнята на цигулките някъде отвън. Стори му се, че дори разпозна мелодията.
Файле се надигна изящно, за да го посрещне. Ейрам отново си седна, след като се увери, че Перин не тръгва към вратата.
— Ризата ти е мокра — смъмри го Файле. — Спал си с нея, нали? И с ботушите. Не бих се учудила. Един час не е минал, откакто те оставих. Марш обратно горе преди да си паднал от умора.
— Да си видяла Люк да тръгва нанякъде? — попита той. Тя сви устни, но понякога единственият начин да се справиш с нея беше да не й обръщаш внимание. Започнеше ли да спори с нея, в повечето случаи печелеше тя.