— И аз искам да се оженя за теб. — Той се усмихна. — Можем да изречем брачните клетви пред Женския кръг още тази нощ, но се боя, че женитбата ще трябва да изчака една година. Когато се върнеш от Кемлин… — Тя едва не отскубна шепа косми от брадата му.
— Ще те имам за съпруг още тази нощ — заяви тя свирепо. — Никъде няма да тръгна преди да го получа!
— Ако имаше начин, бих го направил — възрази той. — Дейз Конгар ще ми счупи главата, ако наруша обичая. В името на Светлината, Файле, отнеси това съобщение и ще се оженя за теб в първия ден, в който мога. — И щеше да го стори. Стига този ден изобщо да дойдеше някога.
Изведнъж тя загали брадата му много съсредоточено, отбягвайки да среща очите му. Заговори бавно, набирайки скорост като впуснал се в надпревара кон.
— Аз… просто споменах… между другото… споменах само пред госпожа ал-Вийр как пътувахме заедно — не знам просто как стана — и тя каза… а и госпожа Конгар се съгласи с нея… не че съм го казвала на всички!… и тя каза, че ние навярно… сигурно… можем да се смятаме вече за сгодени според вашите обичаи, и че годината е необходима само за да се уверим, че наистина сме си лика-прилика… което си е така, както разбират всички… виж сега какви взех да ги говоря, като някоя доманска фръцла или като ония тайренски кокони… само да си помислил за Берелайн… о, Светлина, дърдоря глупости, а ти дори…
Той я прекъсна и я целуна толкова страстно, колкото бе способен.
— Ще ме вземеш ли? — попита я той, останал без дъх. — Още тази нощ? — Изглежда, се беше справил с целувката по-добре, отколкото очакваше. Наложи се да го повтори шест пъти, докато тя се кикотеше в гърлото му и искаше да й го каже пак, и пак, докато най-сетне не го разбра.
Та така, само след половин час Перин се озова коленичил срещу нея насред гостилницата, пред Дейз Конгар, Марин ал-Вийр, Алзбет Люхан, Нейса Айелин и всички останали от Женския кръг. Вдигнаха Лоиал от сън, за да бъде свидетел от негова страна, заедно с Ейрам, а Байн и Чиад бяха свидетели на Файле. Нямаше цветя, с които да закичат косите им, но Байн, напътствана от Марин, върза на врата му дълга червена брачна панделка, а Лоиал уви с дебелите си пръсти, учудващо ловки и нежни, друга такава на косата на Файле. Ръцете на Перин се разтрепераха, когато прихвана нейните.
— Аз, Перин Айбара, вричам любовта си на теб, Файле Башийр, докле съм жив. — „Докле съм жив, и след това.“ — Каквото имам в този свят, на теб го давам. — „Кон, секира, лък. И чук. Не е кой знае какъв дар за невеста. Живота си ти давам, обич моя. Това е всичко, което имам.“ — Ще те пазя и крепя, ще ти помагам и ще се грижа за теб, ще те закрилям и засланям през всичките дни на живота си. — „Да те задържа тук не мога. Единственият начин да те защитя е да те отпратя надалеч.“ — Ще бъда твой винаги и во веки веков. — Докато изрече и последната дума, ръцете му затрепераха видимо.
Файле протегна ръце, за да прихване неговите.
— Аз, Зарийн Башийр… — изненадващо — нали тя мразеше това име, — вричам любовта си на теб, Перин Айбара… — Нейните ръце изобщо не трепереха.
Глава 54
В двореца
Седнала заднишком на каруцата с високи колелета, подскачаща по каменната настилка на виещата се танчиканска улица зад впряга от четири запотени мъже, Елейн се мръщеше изпод тъмния воал, покриващ я от очите до брадичката, и подритваше раздразнено с босия си крак. Всяко подскачане на колелетата я жегваше чак до темето и колкото по се стягаше да се задържи върху грубите дъски, толкова по-лошо ставаше. Изглежда, това не притесняваше особено Нинив — тя се подрусваше почти колкото нея, но бе вглъбена, сякаш изобщо не го забелязваше. Също както и Егеанин, опряла гръб на Нинив от другата страна, забулена и с прибрана на тъмни плитки коса — тя също понасяше с лекота всяко друсване. Най-сетне Елейн се опита да подражава на сеанчанката; не можа да избегне залитането си към Нинив, но поне престана да й се струва, че долните й зъби ще избият горните.
С най-голяма радост щеше да тръгне пеш, макар и боса, но Бейл Домон твърдеше, че нямало да изглежда нормално — хората можели да се зачудят защо не се вози, след като има предостатъчно място. А да накарат околните да им обърнат внимание беше последното нещо, което искаха. На него, разбира се, не му се налагаше да подскача така, като чувал с ряпа — той крачеше пеш пред колата с десетима от двадесетте моряци, които беше взел за ескорт. Беше заявил, че повече от това вече ще изглежда подозрително. Елейн подозираше, че и толкова не би повел, ако не беше тя и другите две жени.
Безоблачното небе все още тъмнееше над главите им, макар утринната светлина да го беше озарила още докато потегляха. Улиците бяха почти пусти и тихи, ако се изключеше трополенето на колата и скърцането на колелетата. Когато слънцето се издигнеше, хората щяха да се осмелят да наизлизат навън, но сега малцината, които се мяркаха пред очите им, бяха групи мъже в торбести панталони и черни цилиндрични шапки, които се щураха напразно с израз на съжаление, че нищо не са успели да направят по тъмно. Старото платнище, заметнато над товара на колата, беше нагласено грижливо, за да може всеки да види, че покрива само три големи коша. Въпреки това една или друга малка група се поспираше като глутница псета, забулените лица се извръщаха и очите се втренчваха след отминаващата кола. Явно обаче двайсетимата мъже с извадени мечове и вдигнати тояги бяха твърде много, за да се справят с тях, затова всички в края на краищата се забързваха отново по пътя си.