Тя бързо се извърна, разгневена от това, че дори можа да си помисли подобен въпрос, и закрачи покрай Могедиен към стъклената маса. Трябваше да намери начин да изправи тази жена на съд.
В стъкления сандък имаше седем фигурки. Седем, и никакъв печат.
За миг тя зяпна слисана. Една от статуетките, някакво странно животно, оформено грубо като прасе, но с широка кръгла зурла и много големи крака, стоеше на мястото на печата в центъра на масата. Изведнъж очите й се присвиха. Статуетката беше и не беше тук. Това нещо бе изтъкано от Въздух и Огън, с толкова тънки поточета, че в сравнение с тях нишките на паяжина щяха да приличат на въжета. Макар и съсредоточена, тя едва успяваше да ги различи. Съмняваше се, че Лиандрин или друга някоя от Черните сестри биха ги забелязали. Малка, режеща искрица от Силата и дебелото животинче изчезна, а на мястото му се озова черно-белият печат върху лакираната с червено стойка. Могедиен го беше скрила, оставяйки го наяве. Огън разтопи отвор в стъклото и печатът също се озова в торбичката, която се изду и натежа.
Нинив изгледа начумерено жената, замръзнала на място на пръстите на едната си пантофка, и се опита да измисли някакъв начин да отнесе и нея. Но Могедиен нямаше да се събере в торбичката й, а дори и да можеше да я метне на гърба си, гледката със сигурност щеше да предизвика известно недоумение. Все пак, докато вървеше към най-близката сводеста врата, тя не можа да се сдържи да не поглежда назад почти на всяка стъпка. Да имаше поне някакъв начин. Спря се за последно, погледна със съжаление от прага и излезе.
Вратата извеждаше в двор с шадраван, пълен с водни лилии. От другата страна на шадравана тънка меднокожа жена в бледокремава тарабонска рокля, която можеше да накара дори Рендра да се изчерви, тъкмо надигаше някакъв черен масур, една крачка дълъг. Нинив веднага позна Джеейн Кайде. Нещо повече — разпозна масура.
Отчаяно се метна на една страна с такава сила, че се запързаля по гладките бели плочи, докато една от тънките колони не я спря. Дебела колкото крак бяла греда профуча там, където допреди миг стоеше Нинив, и извистя през цялата изложбена зала; където удареше, колоните просто изчезваха, безценните изделия преставаха да съществуват. Мятайки слепешком потоци на Огън зад себе си с надеждата да удари нещо в двора, каквото и да е, Нинив запълзя през залата на ръце и колене. Сияйният лъч свърна встрани и издълба прорез през двете стени; започнаха да се сриват и трошат стъклени сандъци, бюфети и скрепени с тел скелети. Разсечени колони се залюляха; някои падаха, но това, което се сипеше в ужасяващия летящ меч, не оцеляваше, за да премаже стойки и пиедестали на пода. Масата със стъклените стени рухна преди стапящата се подпора да изчезне, превръщайки се най-напред в пурпурна решетка, която заслепи Нинив; фигурите от куендияр бяха единственото, което изпопада от тази топяща се стъклена маса и издрънча на пода.
Статуетките, разбира се, не се счупиха. Изглежда, Могедиен беше права — дори гибелният плам не можеше да унищожи куендияр. Защото черният масур беше един от откраднатите тер-ангреали и Нинив си спомняше много добре добавеното с рязък почерк в списъка: „Предизвиква гибелен плам. Опасно и почти невъзможно да се контролира.“
Могедиен, изглежда, се опитваше да закрещи през невидимата тапа, затъкнала устата й, главата й се мяташе в паника и тя се мъчеше да се отскубне от връзките на Въздух, но Нинив я удостои само с един бърз поглед. Веднага щом гиблепламът изчезна, тя се изправи, колкото да може да погледне навън, през процепа, врязан по дължината на стената. Джеейн Кайде тъкмо вдигаше една ръка към главата си, а с другата едва задържаше черната куха тояга. Но преди Нинив да успее да я удари, тя отново бе стиснала здраво масура. Гиблепламът изфуча от единия му край, унищожавайки всичко по пътя си към залата.
Нинив запълзя по корем в обратна посока колкото можеше по-бързо, сред трясъка на рухващи колони. Задъхана, се издърпа в прохода, прорязан между двете стени. Не можеше да се разбере докъде стигаше прорязаното от гиблеплама — по цялата дължина на двореца навярно. Тя се превъртя върху килима, засипан с каменни отломки, и предпазливо надникна през вратата.
Гиблепламът отново бе изчезнал. В опустошената зала се беше възцарила мъртва тишина — наруши я само едно парче от зида, което се срина с трясък върху засипания с отломки под. Нямаше и следа от Джеейн Кайде, въпреки че голяма част от отсрещната стена бе паднала и дворчето с шадравана се виждаше ясно. Нинив не смяташе да рискува да проверява дали тер-ангреалът е убил жената, която го бе използвала. Дъхът й излизаше хрипливо, а ръцете и краката й така трепереха, че с радост остана да полежи още миг-два. Преливането отнемаше енергия като всяка друга работа — колкото повече го правиш, толкова повече енергия. И колкото по-уморена си, толкова по-малко можеш да прелееш. Точно сега съвсем не беше сигурна дали ще може да се изправи дори пред Джеейн Кайде, та дори тя да бе изнемощяла.