— А ти? — продължи намръщено Елейн. — Трябваше да си тук преди половин час. Ти ли предизвика всичко това? Усетих как две жени преливаха Сила достатъчно, за да се срине целия палат, а малко по-късно някой наистина се опита да го срине. Помислих си, че трябва да си ти. Наложи се да задържа Егеанин да не хукне да те търси.
Егеанин? Нинив се поколеба, но се насили да докосне сеанчанката по рамото.
— Благодаря ти. — Егеанин, изглежда, сама не разбираше съвсем какво бе направила, но кимна. — Могедиен ме намери и докато се чудех как да я измъкна, за да я изправим на съд, Джеейн Кайде за малко щеше да ми откъсне главата с гиблеплам. — Елейн ахна ужасена и тя побърза да я успокои. — Не мина толкова близо до мен.
— Ти си хванала Могедиен? Пленила си една от Отстъпниците?
— Да, обаче тя изчезна. — Ето. Всичко си призна. Тя смутено пристъпи от крак на крак. Никак не обичаше да греши. Особено не й харесваше да е сгрешила, когато тя самата бе изтъквала, че една постъпка е грешна. — Елейн, знам, че настоявах да внимаваме, но след като ми падна в ръцете, не можех да мисля нищо друго освен как да я изправя на съд. — Нинив си пое дълбоко дъх и тонът й стана оправдателен. Колко не обичаше да се оправдава! Къде ли се бавеха тези глупави мъже? — Застраших всичко с провал, защото не успях да съсредоточа мисълта си над това, което правим. Но моля те, недей да ме гълчиш.
— Няма — отвърна твърдо Елейн. — Стига в бъдеще да не забравяш да внимаваш. — Егеанин се окашля. — Ах, да — добави припряно Елейн. Чакането, изглежда, й бе повлияло; на бузите й избиха червени петънца. — Намери ли нашийника и печата?
— У мене са. — Тя потупа торбичката на колана си. Виковете отвън като че ли се усилиха. И тези, които отекваха из коридорите — също. Лиандрин сигурно преобръщаше двореца с главата надолу, за да разбере какво се е случило. — Защо се бавят тези мъже?
— Легионът ми — заговори Аматера. Елейн само я погледна и тя веднага затвори уста. „Разговорът“ между двете трябваше да е бил доста сериозен. Панархесата се цупеше като малко момиченце, изплашено да не го пратят да си ляга без вечеря.
Нинив погледна Егеанин. Сеанчанката се взираше напрегнато във вратата. Беше поискала да я потърси. „Защо не ме оставя да я мразя? Толкова ли съм различна от нея?“
Изведнъж вратата се отвори. Джюйлин измъкна две тънки извити телчета от ключалката и погледна жените. По лицето му се стичаше кръв.
— Бързо. Трябва да се измъкнем оттук преди да е станало неудържимо.
Нинив зяпна над рамото му, за да види какво смята той за неудържимо. Моряците на Бейл Домон, поне триста мъжаги, бяха оформили полукръг около вратата, а самият Домон размахваше дебела сопа и им викаше да ги окуражи. Налагаше се да крещи, заради рева, изпълващ широката улица. Оттам напираха в плътна маса крещящи мъже, едва задържани от моряшките сопи и криваци. Пръснати сред множеството, малки отреди Бели плащове размахваха мечове срещу връхлитащите срещу тях с вили, тояги и с голи ръце хора. Около тях хвърчаха камъни и издрънчаваха върху някой шлем, но почти безшумно в общата глъч. Самотен кон с Бял плащ на седлото изведнъж изцвили и се изправи на задните си крака, след което падна и бързо се изправи, но вече без ездача си. Други останали без ездачи животни се мяркаха сред човешката маса. Това ли бе начинът да могат да се прикрият? Тя се опита да си напомни защо — потупа с ръка торбичката, за да усети печата от сърцекамък вътре и нашийника с гривните — но й беше трудно. Тук, отвън, със сигурност загиваха хора.
— Вие ще се размърдате ли най-сетне? — извика им Том — беше се появил отнякъде и им махаше енергично да излизат. Над една от рунтавите му вежди беше зейнала кървяща рана, а кафявото му наметало вече и за дрипа не можеше да мине. — Ако легионът на панархесата не престане да отстъпва, тук наистина ще стане бъркотия.
Аматера ахна смаяна, но Елейн я избута навън. Нинив и Егеанин ги последваха и веднага щом и четирите жени се озоваха извън вратата, моряците се свиха около тях в плътен пръстен, който започна с бой да си пробива път по-далече от двореца. Единственото, което можеше да прави Нинив, бе да се мъчи да не падне, блъскана от мъжете, които се опитваха да я защитят. Егеанин се подхлъзна и за малко да падне. Нинив я прихвана под мишницата, помогна й да се изправи и си спечели благодарната й усмивка. „Не сме чак толкова различни — помисли си тя. — Не си приличаме, но чак толкова различни не сме.“ Този път не й се наложи да се насилва да се усмихне на сеанчанката.
Тълпата се бе струпала около двореца, но след като се измъкнаха от нея, тесните криви улици се оказаха почти пусти. Тези, които не бяха се намесили в погрома, изглежда, бяха достатъчно благоразумни, за да стоят настрана. Моряците се поразредиха, отваряйки повече пространство за жените. Но всеки случаен минувач, който погледнеше към тях, биваше сподирен от заканителните им погледи. Улиците на Танчико си бяха същите. Странно, но това изненада Нинив. Струваше й се, че е прекарала седмици в палата. Разбира се, градът трябваше да е различен.