Доволната усмивка на Елейн увяхна, щом го погледна. Тя стана, заобиколи масата, зарови в джобовете на палтото му за кърпа и започна да попива кръвта по лицето му въпреки яростните му протести.
— Стой мирно — скастри го тя съвсем като майка, загрижена за палавото си дете.
— Не можем ли поне да видим за какво рискувахме главите си? — изпъшка той, след като стана ясно, че Елейн бездруго ще направи това, което си е наумила.
Нинив разтвори торбичката на колана си и постави съдържанието й на масата — черно-белия диск, който трябваше да задържи Тъмния в затвора му, и нашийника и гривните, които предизвикваха в нея тръпки на скръб. Всички се струпаха да ги погледнат.
Домон опипа печата.
— Ей таквоз и аз имах някогаш.
Нинив се усъмни. Печатите бяха само седем. Три от тях вече бяха разчупени, сърцекаменни или не. Един от тях се намираше в ръцете на Моарейн. Оставаха четири. Доколко ли можеха четирите да задържат тъмния в Шайол Гул? Мисъл, от която косите ти да настръхнат.
Егеанин докосна нашийника и избута гривните настрана. Дори и да беше усетила впримчените в тях чувства, не го показа с нищо. Навярно чувствителността бе свързана само със способността да преливаш.
— Не е ай-дам — каза сеанчанката. — Онова е от сребрист метал и е едно цяло.
На Нинив й се дощя да не беше споменавала за ай-дам. „Но тя никога не е носила гривна. И е пуснала онази бедна жена, за която ни каза, да си отиде.“ Бедна жена! Тъкмо тя — тази Бетамин — бе контролирала жени с помощта на ай-дам. Егеанин бе проявила повече милост, отколкото Нинив би могла на нейно място.
— Поне прилича на ай-дам толкова, колкото си приличаме ние с теб, Егеанин. — Жената я погледна изненадана, но след малко кимна. Не бяха толкова различни. Две жени, всяка от която се мъчеше да направи най-доброто, на което е способна.
— Смятате ли да продължите да преследвате Лиандрин? — Джюйлин се разположи на един от столовете и заоглежда предметите на масата. — Независимо дали е прогонена извън Танчико, или не, тя все още е на свобода. И останалите. Но тези неща изглеждат твърде важни, за да си лежат така тук. Може да съм най-обикновен хващач на крадци, но бих казал, че трябва да бъдат отнесени в Бялата кула, за да се пазят там грижливо.
— Не! — възкликна буйно Нинив и сама се стъписа. Както и останалите, ако можеше да се съди по лицата им. Тя вдигна бавно печата и го прибра в торбичката си. — Това заминава за Кулата. Но другото… — Не искаше да докосва повече черните неща. Ако те се озовяха в Кулата, Айез Седай можеха да решат да ги използват също както Черната Аджа. Да контролират Ранд. Дали Моарейн щеше да го направи? Сюан Санче? Такъв риск тя не можеше да поеме. — Това е твърде опасно, за да се рискува да попадне отново в ръцете на Мраколюбките. Елейн, можеш ли да ги унищожиш? Разтопи ги. Не ме интересува, дори масата да прогорят. Просто ги унищожи!
— Разбирам те — отвърна с гримаса Елейн. Нинив се съмняваше, че я разбира — Елейн вярваше в Кулата съвсем чистосърдечно, — но вярваше и в Ранд също така.
Нинив не можеше да види сиянието на сайдар, разбира се, но напрегнатият взор на Елейн в зловещите предмети й подсказа, че тя прелива. Гривните и огърлицата си останаха неподвижни. Елейн се намръщи. Погледът й стана още по-напрегнат. Изведнъж тя поклати глава. Ръката й колебливо посегна към една от гривните, хвана я и я вдигна. И отново я пусна.
— То е… Пълно е с… — Елейн пое дълбоко дъх. — Направих каквото поиска, Нинив. Чук да беше, на локва щеше да се разлее с Огъня, който запредох, но те дори не се сгорещиха.
Значи Могедиен не я беше излъгала. Явно си беше мислила, че не е необходимо, че все едно ще я надвие. „Как все пак се освободи тази жена?“ Но какво да направи с тях сега? Нямаше да допусне да попаднат в нечии други ръце.
— Господин Домон, знаете ли някое много дълбоко място в морето?
— Знам, госпожо ал-Мийра — отвърна той бавно.
Предпазливо, стараейки се да избегне чувствата, Нинив избута гривните и нашийника през масата към него.
— Тези неща трябва да се хвърлят в морето, така че никой да не може да ги намери.
— Ще го направя — кимна той и бързо ги натика в джоба на палтото си, без да крие неудоволствието си от това, че му се налага да докосва нещо, свързано със Силата. — В най-дълбокото място в морето, което знам, край островите Сомера.