Егеанин заби намръщен поглед в пода — явно си мислеше, че иллианецът си отива. Нинив не беше забравила, че тя го бе нарекла „добре сложен мъж“. Колкото до нея самата, идеше й да се разсмее. Всичко почти беше свършило. Щом Домон отпътуваше, с омразния нашийник и гривните щеше да се свърши веднъж и завинаги. Можеха да си тръгнат за Тар Валон. А след това… След това обратно в Тийр, или където се намираше ал-Лан Мандрагоран. Битката с Могедиен, самата мисъл колко близо се бе озовала до възможната си гибел, само усилваше нетърпението й да се оправи с него. Мъж, когото трябваше да дели с една жена, която мразеше, но щом Егеанин можеше да поглежда така ласкаво един мъж, когото някога бе взела в плен — а Домон определено я гледаше с интерес, — и щом като Елейн можеше да обича един мъж, комуто предстоеше да обезумее, тогава и тя щеше да измисли някакъв начин да изпита наслада от това, което можеше да й предложи Лан.
— Дали да не вземем да слезем долу и да видим как се справя „Тера“ като прислужница? — предложи тя.
Скоро в Тар Валон. Скоро.
Глава 56
Златоокия
В гостилницата на хана „Виноструй“ беше тихо, ако не се смяташе скрибуцането на перото в ръката на Перин. Тихо и безлюдно — ако не се броеше самият той и Ейрам. Калайджията — той понякога се чудеше дали е редно да мисли за Ейрам по този начин, но човек си оставаше такъв, какъвто е, с меч или без меч — стоеше изправен до стената до предната врата и гледаше Перин. Какво очакваше този човек? Какво искаше? Перин натопи перото в каменната мастилница, отмести настрана третия лист и започна четвъртия.
Бан ал-Сийн се появи на вратата с лък в ръка и почеса угрижено големия си нос.
— Айилците се върнаха — рече той тихо. — Идват тролоци, от север и юг. Хиляди, лорд Перин.
— Чакай малко — отвърна Перин разсеяно и изгледа намръщено листа. Не можеше да се оправи с думите. Определено не знаеше как да изкаже нещата толкова изкусно, колкото им се харесваше на жените. Единственото, което му оставаше, бе да пише това, което чувства. Натопи отново перото и добави няколко реда.
„Не ще те моля за прошка за това, което сторих. Не знам дали би могла да ми я дадеш, но не ще моля. За мен ти си по-скъпа от живота. Не помисляй, че съм те изоставил. Щом слънцето грейне над теб, то е моята усмивка. Щом чуеш вятъра да шумоли сред ябълковите цветчета — то е моят шепот, че те обичам. Любовта ми е твоя завинаги.
За миг погледна написаното. Не казваше достатъчно, но щеше да свърши работа. Нито можеше да намери подходящите думи, нито имаше време.
Той подсуши грижливо влажното мастило и сгъна листите. За малко щеше да напише отгоре „Файле Башийр“, но го промени на „Файле Айбара“. Всъщност не знаеше дали в Салдеа жената взима името на мъжа си — по някои места не го правеха. Какво пък, тя се бе омъжила за него в Две реки и трябваше да се примири с тукашните обичаи.
Постави сгънатото писмо на лавицата над камината — навярно все някога щеше да стигне до нея — и намести широката червена брачна панделка зад яката си така, че да застане както трябва на ревера му. Трябваше да я носи така седем дни, като известие за всеки, който го види, че е младоженец.
— Ще се опитам — каза той тихо. Файле се бе опитала да му върже още една на брадата и той съжали, че не й беше позволил.
— Прощавайте, лорд Перин — каза Бан и пристъпи притеснено от крак на крак. — Не ви чух. — Ейрам продължаваше да си дъвче устната, очите му бяха широко отворени и изплашени.
— Време е да се заловим с ежедневните дела — каза Перин. Навярно това писмо щеше да стигне до нея. Все някак. Той взе лъка си от масата и го преметна през рамо. Секирата и колчанът вече висяха на колана му. — И не ми викай така.
Яхнали конете си, етаирите се бяха струпали пред хана, Уил ал-Сийн бе опрял на желязната си шпора тъпия пряпорец с вълчата глава. Колко ли време беше минало, откакто Уил бе отказал да носи това нещо? Сега оцелелите от онези, които се бяха присъединили към него в първия ден, ревностно пазеха това право за себе си. Уил, с лък на гърба и меч на бедрото, изглеждаше горд като идиот.
На Моравата се бяха събрали жените — в кръг около високия пилон, на който вятърът развяваше по-голямата червена вълча глава. Пет или шест реда, рамо до рамо, с дълги колове с коси и вили на върха, с обикновени секири и дори с кухненски ножове и сатъри.
Със стегнато гърло той се качи на Стъпко и пое към тях. Децата се бяха струпали във вътрешността на кръга от жени. Всичките деца на Емондово поле.