Докато обикаляше бавно редиците, усети проследяващите го погледи: на жените, както и на децата. Миризма на страх и на тревога. Децата надничаха с пребледнели лица, но и от тях лъхаше страх. Той дръпна юздите пред Марин ал-Вийр, Дейз Конгар и останалите от Женския кръг. Алзбет беше метнала на рамо един от големите чукове на мъжа си, а шлемът й — на някой Бял плащ — се беше килнал на една страна поради дебелата й плитка. Нейса Айелин стискаше здраво дълъг кухненски нож и беше затъкнала още два такива в колана си.
— Ние го намислихме — каза Дейз и го погледна с вдигната глава, сякаш очакваше спор и не мислеше да го позволи. Тя беше надигнала вила за сено. — Ако тролоците пробият отнякъде, вие мъжете ще сте заети, така че ние ще трябва да измъкнем децата. По-големите знаят какво да правят и всички са играли на криеница в горите. Просто да ги опазим, докато успеят да се измъкнат.
По-големите. Момчета и момичета на по тринайсет и четиринайсет години носеха на гърбовете си вързани в торби бебета и държаха за ръце по-малки дечица. По-големите момичета се бяха подредили сред жените в кръга. Боуд Каутон беше стиснала дърварска брадва, а сестра й Елдрин държеше копие за глигани. По-големите момчета бяха с мъжете или по сламените покриви с лъковете си. Калайджиите бяха сред децата. Перин погледна Ейрам, който бе застанал до стремето му. Те нямаше да се бият, но всеки възрастен носеше по две бебета на гърба си и по още едно, гушнато пред гърди. Рен и Ила отбягваха дори да го погледнат. Нищо. Само да оцелеят, да успеят да се измъкнат.
— Съжалявам. — Не беше си помислял, че ще се стигне дотук. Колкото и да го премисляше, не се сещаше за нищо, което да не бе направил. Дори сам да се предадеше на тролоците, нямаше да ги спре да избиват и палят. — Не е честно това, което направих с Файле, но трябваше да го направя. Моля ви да ме разберете. Длъжен бях.
— Не бъди глупав, Перин — каза Алзбет натъртено, но лицето й се огря от топла усмивка. — Не мога да те понасям, когато се държиш глупаво. Нима допускаш, че бихме очаквали да направиш нещо друго?
С тежък сатър в едната ръка Марин пристъпи напред и го потупа по коляното с другата.
— Всеки мъж, на когото си струва да сготвиш, би направил същото.
— Благодаря ви. — Светлина, колко хриплив беше станал гласът му. Още малко и ще се разхлипа като момиче. Но неизвестно защо не можа да заговори по-гладко. Сигурно го мислеха за идиот. — Благодаря ви. Не биваше да ви мамя, но тя нямаше да тръгне, ако заподозреше.
— О, Перин. — Марин се засмя. Наистина се засмя, въпреки пребледнелите им лица и тази миризма на страх. Прииска му се да имаше наполовината от нейния кураж. — Ние знаехме какво си намислил още преди да я качиш на коня й и съм сигурна, че и тя се е досетила. Жените понякога вършат неща, които не им се иска, само за да угодят на мъжете. А сега тръгвай да свършиш каквото трябва. Това тук е работа на Женския кръг.
Той някак си успя да й отвърне с усмивка.
— Да, госпожо. — И се чукна с юмрук по главата. — Моля за извинение. Умът ми стига поне дотолкова, че да не си навирам носа в тези неща. — Жените около нея се засмяха развеселени. Той извърна Стъпко.
Бан и Тел яздеха плътно след него и той им даде знак да се приближат.
— Ако днес нещата тръгнат зле — каза Перин, след като двамата застанаха от двете му страни, — етаирите ще се върнат тук и ще помогнат на жените.
— Но… — почна Тел.
— Ще направите каквото казвам! Ако нещата тръгнат зле, извеждате жените и децата! Чухте ли ме? — Те кимнаха. Неохотно, но кимнаха.
— А ти? — попита тихо Бан.
Перин пренебрегна въпроса.
— Ейрам, ти отиваш с етаирите.
Крачещият между Стъпко и рунтавия кон на Тел Калайджии дори не вдигна глава.
— Аз отивам там, където отидеш ти. — Каза го съвсем простичко, но тонът му не остави място за спор: щеше да направи каквото е решил, каквото и да му кажеше Перин. Перин се зачуди дали истинските владетели си имат подобни проблеми.
В западния край на Моравата всички Бели плащове бяха яхнали конете си — със златните слънчеви изгреви на плащовете, с блестящи шлемове и брони, със сияещи върхове на пиките, в дълга четворна колона, проточваща се чак до най-близките къщи. Сигурно цяла нощ бяха прекарали в лъскане. Дейн Борнхалд и Джарет Биар извърнаха конете си към Перин. Борнхалд седеше изправено на седлото, но лъхаше на ябълкова ракия. Мършавото лице на Биар се изкриви в още по-голям изблик на гняв от обичайното, щом се взря в Перин.
— Мислех, че вече сте си заели позициите — каза Перин.
Борнхалд не му отговори, а Биар отсече:
— Напускаме това място, твар на Сянката. — Гневен ропот се надигна откъм етаирите, но мъжът с хлътналите очи ги пренебрегна, както пренебрегна и Ейрам, който посегна над рамото си към дръжката на меча. — Ще си пробием път през Стражеви хълм през твоите приятелчета и ще се присъединим към своите хора.