Под развят флаг с червен орел сред стъпканите ниви стояха мъже в селски дрехи, с дълги лъкове, и стреляха. А до знамето, на седлото на Лястовица, седеше Файле, с Байн до стремето. Байн трябваше да е под това черно було. А лицето на Файле можеше да види ясно. Изглеждаше възбудена, страховита, изплашена и пълна с живот. И красива.
Мърдраали се мъчеха да извърнат част от тролоците, опитваха се да ги поведат в атака срещу хората на Стражеви хълм, но беше безполезно. Дори тролоците, които успяваха да се обърнат, рухваха преди да са преодолели и петдесет разкрача. Един от Чезнещите се срина заедно с коня си, не от стрели, а от ръцете и копията на изпадналите в паника тролоци. Сега бе ред на тролоците да заотстъпват, после побягнаха панически, присвивайки се от хвърчащите от двете посоки към тях стрели. Тролоци падаха, гинеха мърдраали. Настъпи истинска касапница, но Перин почти не го забелязваше. Файле.
Същото момче се появи до стремето му.
— Лорд Перин! — извика то и задърпа крачола му. — Лорд Перин! Господин ал-Тор каза да ви предам, че тролоците отстъпват. И те наистина викат: „Девенов просек“! Мъжете, искам да кажа. Сам ги чух!
Перин се наведе и разроши къдравата коса на момчето.
— Как се казваш, момко?
— Джайм Айбара, лорд Перин. Мисля, че съм ви братовчед. Някакъв поне.
Перин стисна за миг очи, за да спре сълзите си. Ръката му трепереше върху главата на момчето.
— Е, братовчеде Джайм, да разкажеш на децата си за този ден. И на внуците си да разкажеш, и на децата на своите внуци.
— Едва ли ще имам — отвърна Джайм. — Момичетата са ужасни. Все ти се смеят, не те оставят да направиш нещо сериозно и човек изобщо не може да ги разбере какви ги приказват.
— Смятам, че един ден ще разбереш, че не само не са ужасни, а тъкмо напротив. Някои неща ще си останат същите, но това ще се промени. — Файле.
Джайм го изгледа недоверчиво, но след това лицето му грейна в широка усмивка.
— Чакай да кажа само на Хад, че лорд Перин ме е нарекъл братовчед! — И се затича да каже на Хад, който един ден също щеше да има деца, както и всички други момчета — един ден. Слънцето беше спряло точно над главата му. Един час. Всичко беше свършило за не повече от един час. А сякаш бе отнело времето за цял живот.
Стъпко пристъпи напред и той осъзна, че сигурно го е сръгал с пети. Хората викаха оглушително, но той не ги чуваше. Там, където тролоците бяха пробили загражденията с тежестта на огромните си пълчища, зееха широки отвори. Той тръгна през един от тях, върху могила от тролокски трупове, без дори да го усети. Мъртви чудовища с щръкнали от телата им стрели лежаха навсякъде, тук-там по някой прикован за земята Чезнещ блъскаше с крака и ръце и се тресеше. Но той не видя всичко това. Очите му бяха приковани в едно. Файле.
Тя се отдели от редиците на мъжете от Стражеви хълм, като даде знак на Байн да не тръгва с нея, и се понесе към него. Яздеше толкова грациозно, сякаш черната кобила се бе превърнала в част от нея, изправила стройна снага и хванала небрежно юздите. Червената брачна панделка се вееше на косата й. Трябваше да й намери цветя.
За миг скосените й очи го изгледаха, устата й… Не беше възможно да изпитва несигурност, но той я надуши.
— Казах, че ще тръгна — отрони най-сетне тя, вдигнала глава. Лястовица затанцува на една страна, изпънала шия, и Файле я укроти, сякаш без да го усети. — Но не казах докъде. Но можеш да ме кориш.
Той не можа да й отвърне нищо. Беше толкова красива. Искаше само да я гледа — красива, жива, тук с него. От нея лъхаше миризма на пот, леко примесена с ухание на треви. Не беше сигурен дали му се иска да се разсмее, или да заплаче. Навярно и двете. Искаше му се да напълни дробовете си с миризмата й.
Намръщена, тя продължи.
— Те бяха готови, Перин. Наистина. Не се наложи да им казвам почти нищо, за да ги убедя да дойдат. Тролоците почти не бяха ги притеснили, но виждаха добре пушеците. Пътувахме усилно, двете с Байн, стигнахме в Стражеви хълм призори и потеглихме още по изгрев слънце. — Усмихна се широко, пламенна и горда. — Те ме последваха, Перин. Последваха ме! Дори Тенобия никога не е предвождала мъже в битка. Поиска веднъж, когато бях осемгодишна, но баща ми си поговори насаме с нея в покоите й и когато пое към Погибелта, тя остана. — И с примирена усмивка добави: — Струва ми се, че двамата с него понякога използвате едни и същи похвати. Тенобия го прати в изгнание, но тогава беше едва шестнадесетгодишна и Съветът на лордовете успя да я разубеди след няколко седмици. Ще посинее от яд, когато й кажа. — Пое си дълбоко дъх и опря юмрук на бедрото си. — Ти няма ли да кажеш нещо? Или само ще ми стърчиш тук като космат пън? Не съм казвала, че ще напусна Две реки. Ти го каза, не аз. Нямаш право да ми се сърдиш за това, че не съм направила нещо, което никога не съм обещавала! А ти ме отпрати, защото си мислеше, че ще умреш! Аз се върнах да…