— Обичам те.
Успя да изрече само това, но странно, сякаш се оказа достатъчно. Едва-що се отрониха думите от устата му и тя смуши Лястовица към него, прегърна го и опря лице на гърдите му. Така здраво го стисна, че сякаш искаше да го скърши на две. Той погали лекичко тъмната й коса, само колкото да усети копринената й мекота, само колкото да я усети.
— Така се боях, че ще закъснея — промълви тя. — Мъжете на Стражеви хълм вървяха с всички сили, но когато пристигнахме и видях как тролоците се бият досами къщите, толкова много, сякаш селото беше затрупано от лавина, и не можах да те видя… — Тя бавно си пое дъх и издиша. Когато заговори отново, гласът й вече беше по-спокоен. Малко. — Хората от Девенов просек дойдоха ли?
Той се сепна и дланта му спря да я гали.
— Да. Откъде знаеш? И това ли си го уредила ти? — Тя започна да се тресе; едва след малко той осъзна, че се смее.
— Не, сърцето ми, макар че щях да го направя, ако можех. Когато онзи човек дойде със съобщението си — „Ние идем“, — си помислих — надявах те, — че означава точно това. — Вдигна глава и го погледна сериозно. — Не можех да ти го кажа, Перин. Не можех да събуждам напразни надежди у теб, след като само подозирах. Щеше да бъде твърде жестоко, ако… Недей да ми се сърдиш, Перин.
Засмян, той я вдигна от седлото й и я постави пред себе си. Тя замаха ръце със смях, а после го прегърна.
— Никога, никога няма да ти се сърдя, къл… — Тя го прекъсна, притискайки с длан устата му.
— Мама казва, че най-лошото нещо, което татко ми й е сторил, било когато й се е заклел никога да не й се сърди. Цяла година й трябвало, докато го накарала да се откаже от клетвата си, и казва, че дотогава му било трудно да живее, мъчейки се да я спазва. Ти ще ми се сърдиш, Перин, както и аз на теб. Ако искаш да ми дадеш друга брачна клетва, закълни ми се, че никога няма да криеш, когато си ми ядосан. Няма да мога да се оправям с нещо, което би скрил от мен, съпруже мой. Съпруже мой — повтори тя доволно и отново се притисна в гърдите му. — Колко обичам тези думи.
Той забеляза, че тя не обеща да му казва винаги, когато тя му се разсърди; но според досегашния му опит, в повечето случаи никак не му беше трудно да го разбере. А също така не му даде никакви обещания, че няма да крие тайни от него. Поне сега обаче това нямаше значение, след като тя беше с него.
— Няма да крия от теб, когато се ядосам, съпруго моя — обеща той. Тя го поизгледа накриво, сякаш не беше сигурна как да го разбира. „Никога не ще ги разбереш, братовчеде Джайм, но какво от това.“
Едва сега, внезапно, той забеляза мъртвите тролоци наоколо, като черна нива, с израснали по нея стръкове с пера, и тресящите се още мърдраали, все още отказващи да умрат. Бавно извърна Стъпко. Като двор на касапница, с посечени твари на Сянката, простиращ се на стотици крачки във всички посоки. По земята вече подскачаха врани и в небето кръжеше гъст облак лешояди. Гарвани обаче нямаше. Същото беше и на юг, според Джайм. Като доказателство, отвъд селото в небето се виеха други ята лешояди. Недостатъчно възмездие за Деселе, за Адора или за малкия Пет, или… Недостатъчно. Никога нямаше да е достатъчно. Нищо никога нямаше да възмезди загубата им. Той прегърна Файле — толкова здраво, че тя изпъшка, но когато се опита да я пусне, тя хвана ръцете му, стисна ги силно и ги задържа.
Откъм Емондово поле се изсипаха хора. Бран, куцукащ и подпиращ се на копието си, Марин, усмихната и прегърнала го през кръста, Дейз, прегърната от мъжа си, Уит и Гаул, и Чиад, хванати за ръце и свалили булата си. Ушите на Лоиал бяха клюмнали уморено, а лицето на Трам беше зацапано с кръв. Флан Луин стоеше изправен единствено с помощта на жена си Адайн; кръв имаше почти по всички, а също така и набързо направени превръзки. Но въпреки това множеството напираше — Елам и Дав, Евин и Ейрам, Евард Кандуин и Буел Доутри, Хю и Тад, конярите от хана, Бан, Тел и етаирите, яхнали конете си, отново с разветия пряпорец. Сега той не можа да отличи липсващите лица, видя само живите. Верин и Аланна на конете си, с Томас и Ивон, яздещи плътно след тях. Старият Били Конгар, размахващ кана, със сигурност пълна с ейл, а може би и с ракия, както и Кен Буйе, както винаги сбръчкан и чворест, но сега и насинен, и Джак ал-Сийн, прегърнал през рамо жена си, с всичките им синове и дъщери около тях, с жените и мъжете им. Рен и Ила, все още с бебетата на гърбовете. И още. Лица, които той изобщо не познаваше — мъже, които трябваше да са от Девенов просек и тамошните ферми. Момчета и момичета тичаха между тях и се смееха.