Те ги заобиколиха в голям кръг — мъжете на Стражеви хълм, Файле и той самият бяха в центъра. Всеки отбягваше да погледне умиращите Чезнещи и никой сякаш не забелязваше просналите се наоколо твари на Сянката, а само двойката на гърба на Стъпко. Гледаха ги безмълвно и дълго, докато Перин не започна да се изнервя. „Защо някой не каже нещо? Защо са ме зяпнали така?“
Белите плащове се появиха, подкарали конете си бавно откъм селото, в сияйна колона от по четирима, с Дейн Борнхалд и Джарет Биар начело. Всеки бял плащ блестеше, сякаш току-що изпран; всяка пика бе наклонена изрядно под един и същи ъгъл. Надигна се глух ропот, но хората се отдръпнаха, за да ги пропуснат в кръга.
Борнхалд вдигна ръката си в метална ръкавица и колоната спря. Беше застанал точно срещу Перин.
— Свърши се, твар на Сянката. С тролоците тук е приключено. Както се споразумяхме, сега те арестувам като Мраколюбец и убиец.
— Не! — Файле гневно погледна Перин. — Какво иска да каже той с това „както се споразумяхме“?
Думите й бяха заглушени от рева, надигнал се от всички страни:
— Не! Не! Не ще го вземеш! Златоокия!
Без да отмества поглед от Борнхалд, Перин вдигна ръка и бавно се възцари тишина. Когато всички млъкнаха, той каза:
— Казах, че няма да се възпротивя, ако помогнете. — Изненадващо колко спокоен беше гласът му; но отвътре кипеше с бавен, смразяващ гняв. — Ако бяхте помогнали, Бял плащ. Къде бяхте вие?
Дейз Конгар пристъпи напред. Уит тръгна след нея, сякаш бе решил никога повече да не я изпуска. А и тя го бе прегърнала по същия начин. Странна картинка бяха двамата, тя — забила здраво дръжката на вилата в земята, с една глава по-висока от него, решена сякаш да си го опази на всяка цена.
— Бяха на Моравата — обяви тя високо. — Подредени на конете си, гиздави като момиченца, готови за танц на Слънцеднева. Дори не помръднаха. Точно това ни накара да дойдем… — свиреп утвърдителен ропот се надигна откъм жените, — …когато видяхме, че всеки миг ще ви надвият, а те си седяха там като чукани!
Борнхалд не отмести нито за миг очите си от Перин. Дори не мигна.
— Да не си мислил, че ще ти повярвам? — подсмихна се той презрително. — Планът ти се провали само защото дойдоха тези, другите, нали? Не можеш да твърдиш, че заслугата е твоя. — Файле се помръдна, но без да отмества поглед от мъжа, Перин постави пръст на устните й тъкмо когато си отваряше устата. Тя го захапа — здраво, — но той не каза нищо. Гласът на Борнхалд се извиси: — Ще те видя на бесилото, твар на Сянката. Ще те видя обесен, каквото и да струва това! Ще те видя мъртъв, дори светът да пламне! — Последното го извика и хвана дръжката на меча си; един едър Бял плащ зад него — Фарран, така май се казваше — извади своя с доволна усмивка, за разлика от озъбения Биар.
И замръзнаха, когато около тях се надигнаха лъкове. Високите седла заскрибуцаха под задниците на смутените мъже. Борнхалд не показа страх, не замириса дори — омраза беше миризмата му. Очите му трескаво обходиха народа на Две реки, обкръжил хората му, и отново се върнаха на Перин, все така жарки и пълни с омраза.
Перин махна с ръка и лъковете бавно се отпуснаха.
— Нямаше да помогнете. — Гласът му бе като студено желязо, твърд като наковалня. — Откакто дойдохте в Две реки, помощта, която оказвахте, беше почти случайна. Изобщо не ви интересуваше дали изгарят хора, дали ги избиват, стига само да намерите някой, когото да наречете Мраколюбец. — Борнхалд потръпна, въпреки че очите му още горяха. — Време е вече да си вървите. Не само от Емондово поле. Време е да си събереш Белите плащове и да се махнете от Две реки. Веднага, Борнхалд. Напускате веднага.
— Ще те видя обесен един ден — отвърна тихо Борнхалд. Махна с ръка към колоната да го последва и пришпори коня си напред, сякаш искаше да прегази Перин.
Перин дръпна Стъпко настрана — искаше тези хора да се махнат без никакви убийства повече. И нека този човек се утешеше с последния си акт на предизвикателство.
Борнхалд не извърна глава, но Биар изгледа Перин с мълчалива омраза, а Фарран по някаква причина го погледна със съжаление. Останалите гледаха напред, докато се изнизваха сред дрънчене на сбруи и тропот на копита. Кръгът безшумно се разтвори и те поеха на север.
След като и последните Бели плащове се отдалечиха, десетина-дванадесет мъже пристъпиха към Перин, всички ухилени нетърпеливо. Той не познаваше никого от тях. Водачът им беше човек с широк нос и грубовато лице, облечен с фермерско палто с широка яка. Той се поклони непохватно, опрян на лъка си.