— Джериннар Барстир, милорд Перин. Джер, така ми викат. — Говореше бързо, сякаш се боеше да не го прекъснат. — Да прощавате, че ви досаждаме. Част от нас ще се погрижат Белите плащове да се ометат по живо, по здраво, ако ви е угодно. Мнозина искат да се приберат по домовете си, макар да не могат да успеят преди да се мръкне. Още толкоз Бели плащове имаше в Стражеви хълм, но не пожелаха да дойдат. Заповед имали да пазят здраво стана си, така разправяха. Пасмина глупаци, ако питате мен, а на нас ни омръзна да ни се мотаят, да си врат носовете по хорските къщи и да ни карат да си обвиняваме съседите за какво ли не. Ще се погрижим да се ометат, ако ви е угодно. — Той погледна смутено Файле, но продължи да говори все така бързо. — Да ме прощавате, лейди Файле. Не исках да ви досадя, на вас и на лорда ви. Искахме само да му кажем, че сме с него. Чудесна жена си имате, милорд. Чудесна жена. Моля да не ми се обидите, милейди. Е, още е светло, а празни приказки овци не стрижат, дето е речено. Да прощавате, че ви досадих, милорд Перин. Моля за прошка, лейди Файле. — Той отново се поклони заедно с останалите и всички се заотдръпваха, подкарани от него с думите: — Хайде, няма какво да досаждаме на лорда и неговата лейди. Хайде, че работа ни чака.
— Кой беше този? — каза Перин, леко зашеметен от това словоизлияние; Дейз и Кен, взети заедно, нямаше да могат да изговорят толкова наведнъж. — Познаваш ли го, Файле? От Стражеви хълм ли е?
— Господин Барстир е кметът на Стражеви хълм, а другите са селският съвет. Женският кръг на Стражеви хълм ще изпрати делегация тук начело с Премъдрата си, след като се уверят, че е безопасно. Да видят дали „лорд Перин“ е подходящ за Две реки, така казаха, но всички ме помолиха да им покажа как да ти направят реверанс, а Премъдрата, Еделе Гаелин, ще ти донесе петмез от ябълки.
— О, да ме изгори дано! — изпъшка той. Вече се разпростираше. Знаеше си той, че трябваше да го премаже още в зародиш. — Не ме наричайте така! — викна той след заминаващите си мъже. — Аз съм ковач! Чухте ли ме? Ковач! — Джер Барстир се извърна към него, махна с ръка и кимна, след което отново подкара другите.
Сподавяйки смеха си, Файле го дръпна за брадата.
— Ти си един сладък глупак, ковачо мой, мой повелителю. Твърде късно е вече да се връщаш назад. — Изведнъж усмивката й стана наистина палава. — Съпруже, няма ли някаква възможност да поостанеш насаме с жена си скоро? Бракът ни, изглежда, ме прави дръзка като доманска кокона! Знам, че сигурно си уморен, но… — Тя млъкна, изпищя и се хвана здраво за палтото му, щом той пришпори Стъпко в галоп към хана. А възгласите наоколо този път изобщо не го притесниха.
— Златоокия! Лорд Перин! Златоокия!
А от дебелия клон на един разлистен дъб в края на Западния лес Ордийт се взираше към Емондово поле. Беше невъзможно. „Избийте ги. Изтрепете ги.“ Всичко беше вървяло според замисъла му. Дори Айсам бе заиграл в ръчичките му. „Защо този тъпак престана да вкарва тролоци? Трябваше да вкара достатъчно, та Две реки да почернеят от тях!“ Слюнка потече от устата му, но той не забеляза, както не забеляза и че ръката му неволно посяга към колана. „Бий ги, докато сърцата им се пръснат! Тъпчи ги в земята, докато запищят!“ Всичко бе замислено, за да привлече Ранд ал-Тор, а се получи това! Две реки бяха оцелели. Няколкото опожарени ферми не се брояха, нито неколцината фермери, посечени за казаните на тролоците. „Искам Две реки да пламне, да пламне така, че огънят да живее в хорските сърца хиляда години!“
Той огледа знамето, веещо се над селото, и другото, не много далече под него. Пурпурна вълча глава на обкръжено с червено бяло поле, и червен орел. Червена кръв на Две реки трябваше да се пролее, за да накара Ранд ал-Тор да завие. Манедерен. „Това е знамето на Манедерен.“ Някой им беше разказал за Манедерен. Какво знаеха тези глупци за славата на Манедерен? „Манедерен. Да.“ Имаше повече от един начин да ги удари. Той така се разсмя, че едва не падна от дъба — и изведнъж осъзна, че не се държи с две ръце. Едната му ръка беше стиснала колана му, където трябваше да виси кама. Усмивката му се изкриви в озъбено ръмжене. Бялата кула държеше онова, което му бяха отнели. Което си беше негово по право, древно, още от Тролокските войни.
Той се смъкна на земята и се покатери на коня си, след което погледна спътниците си. Неговите псета. Трийсетина от Белите плащове бяха останали с него, без вече да носят бели плащове, разбира се. Ръжда покриваше тъмните им ризници и Борнхалд никога нямаше да познае тези изпити, недоверчиви лица, мръсни и необръснати. Гледаха Ордийт с подозрение, примесено със страх, без дори да обръщат очи към мърдраала сред тях, чието бледо като личинка безоко лице се беше вдървило като техните. Получовекът се боеше, че Айсам ще разбере; Айсам бе останал крайно недоволен, след като нападението над Таренов сал остави толкова много хора да се спасят и да разнесат надалече вестта за ставащото в Две реки. Ордийт се изкиска при мисълта, че Айсам е недоволен. Но това беше проблем за по-късно.