Над Алкаир Дал изтрещя мълния и вятърът се втурна от всички посоки, зави през устието на каньона и заглуши виковете на айилците. Вятър, понесъл нищожни частици вода, все повече и повече, докато не се случи нещо, каквото никой досега не беше виждал тук. Припадна дъждовна мъгла, а вятърът запищи във вихрушка. Побеснели мълнии прошариха небето. И дъждът се усили — все по-тежък и по-силен, помитащ порой: плющеше по скалната тераса, прилепваше косата по главата му и ризата на гърба му, загръщаше всичко на петдесет крачки разстояние.
Внезапно дъждът спря и около него се изду невидим купол, който избута настрана Мат и всичките Таардад. През водата, лееща се по издутите му стени, едва се виждаше Аделин — блъскаше по стената и се мъчеше да си пробие път към него.
— Глупак! Да си играеш игрички с другите глупци! Да ми объркваш всичките замисли и усилия!
Беше Ланфеар. Бялата й рокля със сребърния колан беше съвършено суха, черните вълни на косата й — недокоснати от нито една дъждовна капка между сребърните звезди и полумесеци. Черните й очи гневно се взираха в него; гняв беше изкривил красивото й лице.
— Не очаквах да се разкриеш така скоро — каза той тихо. Силата все още го изпълваше и той яздеше връхлитащите вихри, задържайки се отчаяно на гребена им, за да не извиси глас. Не беше нужно да притегля повече. Само толкова, колкото докато му се стори, че всеки миг костите му ще се пръснат на прах. Не знаеше дали тя може да го заслони, докато сайдин бушува в него, но се остави потокът да го изпълни, за да предотврати дори самата възможност за това. — Знам, че не си сама. Къде е той?
Ланфеар присви красивите си устни.
— Знаех, че той сам ще ти се разкрие, идвайки в съня ти. Трябваше да уредя нещата…
— Знаех от самото начало — прекъсна я той. — Очаквах го още от деня, в който напуснах Тийрския камък. Тук, където всеки можеше да види, че съм се съсредоточил над Руйдийн и айилците. Мислиш ли, че не очаквах някой от вас да тръгне след мен? Но капанът е мой, Ланфеар, не е твой. Къде е той? — Последното излезе от устата му като хладен вик. Чувството дращеше неудържимо по Празнотата, обкръжаваща го отвътре, празното, което не беше празно, пустошта, изпълнена със Сила.
— Като си знаел — сряза го тя, — защо тогава го прогони с приказките си как си щял да си изпълниш предначертанието, че си щял да „сториш това, което трябва да се стори“? — Всяка дума тежеше като камък, изпълнена с укор. — Доведох ти Ашмодеан да те научи, но той винаги е скачал от един план на друг, когато първият му се види труден. Сега смята, че е намерил нещо по-добро за себе си в Руйдийн. И отиде да си го вземе, докато ти се бавиш тук. Куладин, драгхарите — всичко това беше за да ти се отвлече вниманието, докато той се увери. Всичките ми планове нахалост заради твоето упорство! Имаш ли си представа какво усилие ще ми струва, за да го убедя отново? А трябва да е той. Демандред, Рахвин или Самаил по-скоро биха те убили, отколкото да те учат дори ръка да вдигнеш, освен ако не те овържат към себе си като псе, следващо ги по петите!
Руйдийн. Да, Разбира се. Руйдийн. Колко седмици на юг? И все пак веднъж той го беше направил. Стига да можеше да си спомни как…
— И ти го пусна? След всичките ти приказки, че ще ми помогнеш?
— Не открито, казах. Какво би могъл да намери той в Руйдийн, че да си заслужава да се разкрия? Когато се съгласиш да застанеш до мен, ще имаме предостатъчно време. Спомни си какво ти казах, Луз Терин. — Гласът й придоби изкусителни нотки; пълните й устни се извиха, тъмните й очи се опитаха да го погълнат като бездънни вирове. — Два могъщи ша-ангреала. С тях ние двамата заедно можем да предизвикаме… — Тя млъкна. И той знаеше какво има предвид.
С помощта на Силата той сгъна реалността, наклони мъничка част от онова, което беше. На дъното на купола се разтвори врата. Това беше единственото възможно определение. Отвор към мрака и към нещо отвъд.
— Наистина не си забравил някои неща, както изглежда. — Тя изгледа вратата и извърна недоверчивия си взор към него. — Защо си толкова притеснен? Какво има в Руйдийн?
— Ашмодеан — отвърна й той мрачно. За миг се поколеба. Не можеше да види нищо отвъд прогизналия от дъжда купол. Какво ли ставаше там, отвън? И Ланфеар. Само да можеше да си спомни как беше заслонил Егвийн и Елейн. „Стига да можех да се насиля да убия една жена, само защото ми се мръщи. Та тя е една от Отстъпниците!“ Но и сега не му се струваше по-възможно, отколкото в Камъка.