Не беше забелязал повече онези странни черни стоманени жици около Ашмодеан, откакто бяха напуснали мрака, но сега можеше да си ги представи дори в Празнотата, да ги разположи в ума си около Отстъпника. Трам го беше учил, че Празнотата е помощник при стрелбата с лък, да се слееш с лъка, със стрелата и мишената. И той се превърна в едно цяло с тези въображаеми черни жици и в същия миг забеляза как Ашмодеан се навъси. Сигурно се чудеше защо лицето му изведнъж се е отпуснало спокойно. Винаги настъпваше спокойствие в мига преди стрелата да бъде пусната. Той проникна през малкия ангреал на кръста си и през същината му се вля още от Силата. Нямаше време за ликуване. Толкова нищожно ручейче беше в сравнение с онова, което вече се съдържаше в него, а се оказа крайният му удар. Това щеше да изсмуче последния остатък от силите му. Оформи го като меч от Сила, меч на Светлината, и удари. Слял се с меча и с въображаемите черни жички.
Очите на Ашмодеан се разшириха и той изпищя — чудовищен вой, изтръгнат от дълбините на ужаса — и затрептя като ударен гонг. За миг сякаш стана на двама Отстъпници, отделящи се с трептене един от друг. После двамата отново се приплъзнаха и се сляха в едно. Ашмодеан падна по гръб, разперил ръце, червеното му палто вече бе оцапано и изпокъсано, гърдите му се надигаха тежко. Взрени в нищото, очите му сякаш помръкнаха.
Ранд пусна сайдин и Силата го остави. Успя да притисне тер-ангреала към гърдите си и да се изтъркули настрани. Усилието да се изправи му се стори като изкачване на планина. Той се присви и стисна фигурката на мъжа с кристалната сфера.
Земята беше спряла да се тресе. Стъклените колони си стояха непокътнати — беше благодарен за това. Унищожаването им щеше да е като заличаване историята на Айил — и макар по настилката около Авендесора да се бяха посипали триделни листа, само един клон от великото дърво се беше скършил. Но всичко друго от Руйдийн…
Площадът изглеждаше, сякаш всичко беше надигнато и запокитено от някой обезумял гигант. Половината от величавите дворци и кули се бяха превърнали в купища камъни. Огромни рухнали колони, срутени стени и черни дупки на мястото на доскорошните големи витражи. По цялата дължина на града зееше процеп, зейнала рана в земята, широка петдесет стъпки. Разрухата не свършваше дотук. Куполът от мъгла, който бе скривал Руйдийн толкова много векове, се стапяше. Вътрешността му вече не сияеше, а през зейналите в него пукнатини нахлуваше знойна слънчева светлина. Виждаше се хребетът на Чайендейр — изглеждаше по-различно, по нисък, а от другата страна на долината някои от планинските хълмове определено се бяха снишили. Един дори се бе срутил в лавина от камъни и прах.
„Аз руша. Аз винаги руша. Светлина, дали ще свърши някога?“
Ашмодеан се преобърна по корем и се надигна. Очите му се спряха върху Ранд и тер-ангреала и той направи жалко усилие да запълзи към тях.
Ранд нямаше да може и една искрица да прелее, но знаеше как да се бие още преди първото си кошмарно преливане. Той вдигна юмрук.
— Да не си посмял и да си го помислиш.
Отстъпникът се спря и залитна изтощен. Омраза и страх лъснаха в очите му.
— Наистина обичам да гледам как мъжете се бият, но вие двамата дори не можете да се изправите. — Ланфеар пристъпи до тях и огледа опустошението наоколо. — Голяма работа си свършил. Усещаш ли последиците? Това място беше заслонено по някакъв начин. Не си оставил достатъчно, за да мога да разбера как. — Тъмните й очи изведнъж грейнаха и тя коленичи пред Ранд, взирайки се в онова, което беше притиснал до гърдите си. — Значи това търсеше той. Мислех, че всички те са унищожени. Едва половината е налице от единствената, която съм виждала. Чудесен капан за някоя непредпазлива Айез Седай. — Тя протегна ръка и той притисна тер-ангреала още по-здраво. Усмивката не докосна очите й. — Задръж го, разбира се. За мен то не е нищо повече от статуетка. — Тя се изправи и изтупа полите си, макар по тях да нямаше нито прашинка. Когато забеляза, че я гледа, престана да оглежда осеяния с прахоляк и отломки площад и усмивката й стана още по-светла. — Това, до което се домогна, беше един от двата ша-ангреала, за които ти казах. Усети ли могъществото му? Самата аз съм се чудила какво ли ще е. — Като че ли не усещаше алчността в гласа си. — С тях, заедно, можем да отстраним самия Велик властелин на Мрака. Можем, Луз Терин! Заедно.
— Помогни ми! — Ашмодеан запълзя немощно към нея. Лицето му беше изпълнено с ужас. — Не знаеш какво направи той! Трябва да ми помогнеш. Нямаше да дойда тук, ако не беше ти.