— Нарани ли някого в Алкаир Дал или в становете?
Усмивката си остана на лицето й, но пръстите й престанаха да галят и изведнъж се втвърдиха, сякаш готови да изтръгнат гръкляна му.
— Кого например? Мислех, че си разбрал, че не обичаш онова селско момиченце. Или айилското слугинче? — Усойница. Смъртно опасна усойница, влюбена в него — „Светлината да ми е на помощ!“ — а той не знаеше как да я спре, ако пожелае да го ухапе, него или някой друг.
— Не искам никой да пострада. Все още са ми нужни. Мога да ги използвам. — Болезнено беше да го изрече, по-болезнено, защото бе истина. Но за да задържи ноктите на Ланфеар далече от Егвийн и Моарейн, далече от Авиенда или някой друг близък, си струваше да изпита малко болка.
Тя отметна красивата си главица и смехът й закънтя като пеещи камбани.
— Помня те, когато все още беше толкова мекушав, че не можеше и да си помислиш да използваш някого. Коварен в битка, твърд като камък и надменен като планински рид, но открит и мекушав като момиче! Не, не съм навредила на никоя от твоите безценни Айез Седай, нито на скъпоценната ти айилка. Аз не убивам безпричинно, Луз Терин. Дори не наранявам без причина. — Тя старателно отбягна да погледне към Ашмодеан. Пребледнял, той се беше подпрял на една ръка, а с другата отриваше кръвта от устата и брадичката си.
Ланфеар бавно се извърна и огледа големия площад.
— Ти срина този град така, както цяла армия не би могла да го направи. — Но не рухналите палати привличаха погледа й, колкото и да се правеше, че е така. Разбитият площад с разхвърляните безразборно по него изпочупени тер-ангреали — и кой знае какво още — я накара да се умълчи и да стисне уста. Тъмните й очи мятаха искри на едва сдържан гняв. — Добре използвай обучението му, Луз Терин. Другите все още са наоколо. Самаил с неговата ревност към теб, Демандред с омразата му, Рахвин с алчността му за власт. Те ще бъдат още по-нетърпеливи да те съкрушат — сега не по-малко, а още повече, ако… когато… разберат, че държиш това.
Погледът й пробяга към високата една стъпка фигура в ръцете му и за миг на него му се стори, че тя обмисля дали не му я отнеме. Не за да отклони другите от него, а защото с тази вещ той можеше да се окаже твърде могъщ, за да може да се справи с него. Ранд не беше сигурен дали ще може да я спре, дори тя да използваше само двете си голи ръце. В един миг тя прецени дали да не остави тер-ангреала в негово владение, а в следващия претегли умората му. Колкото и да му беше говорила за любовта си към него, сигурно щеше да пожелае да стои далеч от него, когато си възвърнеше достатъчно сила, за да използва това нещо. Тя за кратко огледа отново площада, присвила устни. После изведнъж до нея се отвори врата — врата не към мрака, но към нещо, наподобяващо дворцова зала, облицована с мрамор, и с бели копринени завеси.
— Коя от двете беше ти? — промълви той, докато тя пристъпяше към прага, и тя се спря и го погледна през рамо с почти свенлива усмивка.
— Нима смяташ, че бих понесла да бъда дебелата грозна Кейле? — И прокара длани по стройното си тяло, за да подчертае думите си. — Виж, Изендре… Стройната красива Изендре. Смятах, че ако заподозреш, ще заподозреш точно нея. Гордостта ми е достатъчно силна, за да понесе малко тлъстина, когато трябва. — Усмивката й премина в зло озъбване. — Изендре си мислеше, че си има работа с най-обикновени Мраколюбци. Не бих се изненадала, ако точно в този момент се мъчи отчаяно да обясни на няколко разгневени айилки защо техните златни огърлици и гривни са се озовали на дъното на скрина й. Всъщност някои от тях тя наистина ги открадна.
— Мислех, че каза, че не нараняваш никого!
— Ето че отново показваш меко сърце. Когато реша, и аз мога да покажа нежно, женско сърце. Струва ми се, че няма да мога да я спася от пердаха — тя си го заслужава най-малкото заради погледите, които ми хвърляше — но ако се върнеш бързо, можеш да ги спреш да я отпратят съблечена гола и само с един мях вода в тази изпепелена земя. Те са много сурови към крадците, тия айилци. — Тя се изсмя и поклати глава. — Толкова различни от онова, което бяха. Човек можеше да зашлеви някой Да-шайн през лицето и единственото, което той щеше да отвърне, бе да попита какво лошо е направил. Зашлевиш го пак, а той пита с какво те е обидил. И все така, дори цял ден да го биеш. — Тя погледна с презрение Ашмодеан и добави: — Учи се добре и бързо, Луз Терин. Решила съм да властваме двамата заедно, а не да видя как Самаил те убива или как Грендал те прибавя към сбирката си от чаровни млади мъже. Учи се добре и бързо. — Тя пристъпи сред залата от бял мрамор и коприна, а входът сякаш се извърна на една страна, стесни се и изчезна.