Том не си спомняше точно коя го беше завързала там — стараеше се да не обръща повече внимание на някоя жена, отколкото на всичките останали, и с всички се държеше лековато и усмихнато. Накарай ги да се смеят, дори да повъздишат, но избягвай обвързванията — това му беше девизът; за други неща нямаше време.
— Идвам. — Той закуцука раздразнено към вратата. Някога беше предизвиквал „ох“ и „ах“ у хора, на които им беше трудно да повярват дори когато виждаха с очите си, че един костелив белокос старец може да прави задни салта, да стои на ръце и да се премята ловко и бързо като момченце. Куцането беше сложило край на това и той го ненавиждаше. Кракът го заболяваше още повече, когато се опиташе. Той дръпна рязко вратата и примигна изненадано. — Е, влизай Мат. Мислех, че се трудиш усилено над опразването на кесиите на лордчетата.
— Отказаха да играят повече тази нощ — отвърна кисело Мат и се отпусна на трикракото столче, служещо за втори стол в стаичката. Сетрето му беше разкопчано, косата му бе разрошена. Кафявите му очи шареха из стаята, без да спират за дълго на едно място, но тази нощ липсваше обичайното им намигване, все едно че младежът вижда нещо смешно там, където никой друг не го вижда.
Том го изгледа намръщено и се замисли. Мат никога не пристъпваше прага му, без да подхвърли саркастична забележка за опърпаната му стая, Мат приемаше обяснението на Том, че спането му в слугинския сектор ще помогне хората да забравят, че е пристигнал тук в сянката на Айез Седай, но рядко изпускаше повод да се пошегува. Макар и да разбираше, че стаята също така осигурява на Том възможността никой да не се досети, че той има някаква връзка с Преродения Дракон. Мат, който все пак си беше Мат, вероятно си мислеше, че това не е нищо повече от едно добро пожелание. Том беше обяснил нещата на Ранд с две изречения, изречени припряно в един рядък момент, докато никой не ги гледаше. Всеки слуша един веселчун, всеки го гледа, но никой не забелязва особено, нито запомня с кого говори той, понеже си е най-прост веселчун и простите му забавления са предназначени за селски хорица и за слуги, и може би колкото да поразвеселят дамите. Такава беше гледната точка на тайренците. В края на краищата Том не беше бард.
Но какво бе обезпокоило толкова много момчето, че да слезе чак тук долу в толкова късен час? Сигурно някоя от младите жени, достатъчно голяма все пак, за да разбира от някои работи, си бе позволила измамната усмивка на Мат да я плени. Въпреки всичко Том смяташе да си даде вид, че не вижда нищо необичайно в това късно посещение, докато Мат не каже нещо друго.
— Ще взема дъската за камъчета. Късно е, но колкото за една игра имаме време. — Не можа да се сдържи да не добави: — Какво ще кажеш да заложим? — Не беше склонен дори меден петак да заложи на зар срещу Мат, но камъчетата бяха друга работа; смяташе, че в играта има твърде много ред за странния късмет на младежа.
— Какво? О, не. Много е късно за игри. Том, нещо… нещо случи ли се тук долу?
Том опря дъската до крака на масата, измъкна кесията си с табак и взе дългостволата си лула.
— Като например? — попита той, докато тъпчеше чашката. Остана му време да поднесе къс хартия към пламъка на една от свещите да запали лулата и да издуха облак дим, преди Мат да му отговори.
— Като например Ранд да е полудял. Не, ти нямаше да ме попиташ, ако се беше случило.
Нещо жегна Том и той помръдна рамене, но издуха възможно най-спокойно кръгче синкав пушек, след което седна на стола си и изпъна вдървения си крак напред.
— Какво е станало?
Мат си пое дълбоко дъх и после избълва всичко на един дъх.
— Игралните карти се опитаха да ме убият. Амирлин и върховният лорд, и… Не съм го сънувал. Том. Затова тия натруфени тъпаци не искат да играят повече. Страх ги е да не се повтори. Том, мисля да напусна Тийр.
Боцкането се повтори, сякаш иглички магарешки трън се бяха забили в гърба му. Защо той самият не бе напуснал Тийр толкова дълго? Това щеше да е най-мъдрото решение. Навън имаше стотици села, чакащи един веселчун да ги забавлява и удивлява. И всяко от тях — с по един-два хана, пълни с вино, в което да удави спомените. Но ако го направеше, само Моарейн щеше да остане да пази Ранд от козните на върховните лордове и в крайна сметка те може би щяха да му прережат гърлото. Моарейн, разбира се, можеше да се справи. С помощта на по-различни от неговите методи. Беше кайриенка, което значеше, че вероятно е засмукала Играта на Домове още с майчиното си мляко. И междувременно щеше да привърже с още един конец Ранд ал-Тор към Бялата кула. Да го заплете в толкова здрава айезседайска мрежа, че никога да не може да се измъкне. Но ако момчето вече полудяваше…