Том преглътна думата „тавирен“, измъкна лулата от зъбите си и погледна тлеещия табак. От тавирен много не разбираше, но пък кой ли изобщо разбираше освен Айез Седай и вероятно огиерите.
— Никога не съм бил особено добър в това да помагам на хората да си решават проблемите. — „Какво да говоря за своите?“ — Но щом имаме Айез Седай подръка, бих посъветвал повечето хора да се допитат до нея за съвет. — „Съвет, от който аз лично не бих се възползвал.“
— Да питам Моарейн!
— Предполагам, че в твоя случай това е немислимо. Но Нинив беше вашата Премъдра в Емондово поле. Селските Премъдри са свикнали да отговарят на въпросите на хората, да им помагат с проблемите.
Мат се изсмя хрипливо.
— И да трябва да изтърпя поредното й нравоучение за пиенето и хазарта и… Том, тя се държи с мен като с десетгодишен хлапак. Понякога ми се струва, че тя продължава да вярва, че ще се оженя за някое хубаво девойче и ще си седна на задника в бащината си къща.
— Някои мъже не биха погледнали на това като на неприемлив живот — каза тихо Том.
— Да, но за мен е неприемлив. Искам нещо повече от крави, овце и табак през остатъка от живота си. Искам… — Мат поклати глава. — Всички тези дупки в паметта ми. Понякога ми се струва, че само ако можех да ги запълня, щях да знам… Да ме изгори дано, дори не знам какво щях да знам, но знам, че искам да го знам. Е това му се вика засукана гатанка, нали?
— Не знам дали и Айез Седай може да ти помогне за това. Един веселчун със сигурност не може.
— Казах, никаква Айез Седай.
Том въздъхна.
— Успокой се, момче. Не ти го предлагах.
— Аз наистина ще си тръгна. Веднага щом си събера нещата и си намеря кон. Нито минутка повече.
— Посред нощ? И утрото става. — Въздържа се да добави: „Стига наистина да тръгнеш.“ — Седни сега. Успокой се. Ще изиграем една игра на камъчета. Имам и една кана вино.
Мат се поколеба и се озърна към вратата.
— И утрото става. — Гласът му прозвуча колебливо, но той вдигна прекатуреното столче и го изправи до масата. — Но виното — без мен — добави той, докато сядаше. — Достатъчно странни неща ми се случват и на трезво.
Умислен, Том постави таблата за игра и двете торбички камъчета на масата. Колко лесно склони момъка да остане. Но пък Мат бе притеглен от още по-силен тавирен на име Ранд ал-Тор, така си го обясни. Дали и самият той не беше задържан по същата причина? Животът му определено не беше насочен точно към Сърцето на Камъка и тази стаичка, когато за първи път срещна Ранд, но оттогава насетне го придърпваха като конец на хвърчило. Ако решеше да напусне, да речем, ако Ранд наистина полудееше, дали щеше да си намери оправдания, че се е отказал?
— Какво е това, Том? — Ботушът на Мат се бе натъкнал на кутията под масата. — Имаш ли нещо против, ако я избутам малко встрани?
— Нямам, разбира се. Давай. — Но вътрешно потръпна, щом Мат грубо подбутна кутията с крака си. Надяваше се, че е затапил здраво шишетата с мастило. — Избирай — подкани го той и поднесе юмруците си.
Мат удари левия и Том го отвори. В шепата му лежеше гладко черно камъче, плоско и кръгло. Момъкът се изкикоти, че е улучил правото на първи ход, и сложи камъче на една от пресечките на линиите на дъската. Никой, който видеше нетърпеливия блясък в очите му, нямаше и да си помисли, че само допреди няколко мига той бе искал да си тръгне. Величие, което той отказваше да признае, бе натежало на раменете му и Айез Седай бе решила да го задържи като едно от любимите си зверчета. Момъкът наистина беше здраво обвързан.
Ако наистина и той беше обвързан, реши Том, щеше да си струва да помогне на един млад мъж да се измъкне от ръцете на Айез Седай. Струваше си да плати един данък с петнадесетгодишна давност.
Изведнъж, странно успокоен, той постави бяло камъче на дъската.
— Разправял ли съм ти някога — подхвана веселчунът — как веднъж се обзаложих с една доманка? Такива очи имаше, че можеха да изпият всяка мъжка душа, и си имаше едно странно птиченце, което си беше купила от кораб на Морския народ. Твърдеше, че можело да предсказва бъдещето. Това птиченце беше с жълт клюн, дълъг почти колкото тялото му, и веднъж то…
Глава 5
Разпитваните
Егвийн заразмахва енергично коприненото ветрило, доволна, че поне нощите тук са малко по-прохладни от дните. Тайренските жени носеха ветрила непрекъснато — във всеки случай поне благородничките и богатите, — но според нея от това нямаше кой знае каква полза, освен когато слънцето залезеше, а и тогава ползата беше нищожна. Дори светилниците — големи и златни, с огледала зад тях, окачени на сребърни стенни скоби, сякаш увеличаваха топлината.