Не можеше да се насили да слезе в подземията на тъмницата, въпреки че Ранд се бе разпоредил всички инструменти в стаята на тъмничарите да бъдат разтопени или изгорени. Освен това тази ярко осветена зала с чисто пометените зелени плочки на пода и дървени стенни панели с гравираните върху тях Три лунни сърпа на Тийр беше в силен контраст с мрачния сивкав камък на килиите, в които цареше сумрак, влага и мръсотия. Това донякъде смекчаваше духа на двете жени, облечени в груби затворнически вълнени роби.
Мръснокафявата дреха обаче подсказваше, че Джоя Байир, застанала от другата страна на масата с гръб към тях, е пленничка. Преди тя беше от Бялата Аджа и не бе изгубила хладнокръвната надменност на Белите, след като се бе обвързала с Черните. Всяка черта по лицето й обявяваше, че е застанала вдървено до отсрещната стена по свой собствен избор и по никаква друга причина. Само жена, можеща да прелива, би забелязала дебелите колкото палец потоци Въздух, които държаха ръцете на Джоя плътно до хълбоците й и бяха омотали глезените й. Клетка, сплетена от Въздух, държеше главата й изправена. Дори ушите й се държаха щръкнали, за да може да чува какво й се казва.
От време на време Егвийн проверяваше стената, изтъкана от Дух, която пречеше на Джоя да докосва Верния извор. Тя си беше здрава, както трябваше да бъде. Егвийн лично беше изтъкала всички потоци около Джоя и ги бе привързала така, че да се държат сами, но не можеше да се чувства съвсем спокойно в една стая с Мраколюбка, притежаваща способността да прелива, макар да беше блокирана. Всъщност Джоя бе нещо много по-лошо от Мраколюбците. Черна Аджа. Убийството беше най-дребното престъпление на Джоя. Тя би трябвало да се срине под тежестта от нарушени клетви, съсипани животи и изпепелени души.
Съзатворничката на Джоя и нейна посестрима в Черната Аджа не притежаваше силата й. Застанала с увиснали рамене в другия край на масата, свела глава, Амико Нагоин изглеждаше готова да потъне вдън земя под суровия поглед на Егвийн. Нея не се налагаше да засланят със стена. Амико беше усмирена по време на пленяването й. Все още можеше да усеща Верния извор, но повече не можеше да го докосва, не можеше повече да прелива. Жаждата да го прави, необходимостта, щяха да си останат, остри като нуждата да диша, и тази загуба щеше да я съпътства, докато е жива — че сайдар е останал завинаги извън обсега й. Егвийн съжали, че не може да намери у себе си дори капчица жалост. Съжали, но не чак толкова. Амико промърмори нещо.
— Какво? — настоя Нинив. — Изговори го ясно.
Амико вдигна покорно лице, нежната й лебедова шия се изви. Все още беше красива жена, с големи тъмни очи, но у нея вече се долавяше нещо различно, което Егвийн не можеше да определи добре. Не страхът, който я караше да стиска с две ръце грубата си затворническа дреха. Нещо друго.
Амико преглътна и промълви:
— Трябва да заминете за Танчико.
— Това ни го каза вече двадесет пъти — отвърна дрезгаво Нинив. — Петдесет пъти. Кажи ни нещо ново. Спомени имена, които още не знаем. Коя друга в Бялата кула е Черна Аджа?
— Не знам. Трябва да ми повярвате. — Гласът на Амико звучеше уморено, самата тя изглеждаше като пребита. Нямаше нищо общо с начина, по който говореше, докато те бяха пленнички, а тя — тъмничарка. — Преди да напуснем Кулата знаех само Лиандрин, Чезмал и Рианна. Никоя не знае повече от три други, струва ми се. Освен Лиандрин. Казах ви всичко, което знам.
— Ти ся забележително несведуща за жена, която е очаквала да властва над част от света, след като Тъмния се освободи — каза сухо Егвийн и плесна ветрилото да го затвори, подчертавайки яда си. Стомахът й продължаваше да е свит и по гърба й продължаваха да дращят ледени нокти, но вече не й се искаше да пищи, нито да тича, хлипайки. Оказваше се, че е възможно човек да свикне с всичко.
— Подслушах това веднъж от Лиандрин, когато го казваше на Темайле — отрони уморено Амико, подхващайки отново приказката, която им беше преразказала толкова много пъти. В първите дни от пленничеството се беше постарала да направи версията си по-достоверна, но колкото повече я украсяваше, толкова повече се оплиташе в собствените си лъжи. Сега почти винаги я разказваше по един и същи начин, дума по дума. — Ако можехте да видите лицето на Лиандрин, когато ме забеляза… Щеше да ме убие на място, ако беше разбрала, че съм дочула нещо. А Темайле обича да наранява хората. Изпитва наслаждение. Чух съвсем малко преди да ме видят. Лиандрин каза, че имало нещо в Танчико, нещо опасно за… него. — Имаше предвид Ранд. Името му не можеше да произнесе, а при споменаването за Преродения Дракон от очите й бликваха сълзи. — Лиандрин каза също така, че е опасно за всеки, който го използва. Почти толкова опасно, колкото за… него. Точно затова още не е отишла за него. И каза също, че способността да прелива няма да го спаси. Каза: „Когато намерим това нещо, скверната му способност ще го обвърже с нас.“ Пот се стичаше по лицето й, но въпреки това тя потръпна от притеснение.