Нито една думичка не беше променена.
Егвийн отвори уста, но Нинив я изпревари.
— Това го слушахме достатъчно. Да видим дали другата има да ни каже нещо.
Егвийн я изгледа ядосано. Нинив отвърна на погледа й твърдо, без да примигне. „Понякога си въобразява, че все още е Премъдрата“ — помисли си мрачно Егвийн — „и че аз все още съм й селското момиче, което трябва да научи на билките. Няма да е зле да разбере най-сетне, че нещата вече са по-други.“ Нинив беше могъща със Силата, по-силна от Егвийн, но само когато наистина можеше да прелее; а ако не беше разгневена, Нинив изобщо не можеше да прелива.
Елейн обикновено смекчаваше обстановката, когато се стигнеше до това, но напоследък се стигаше много по-често, отколкото бе допустимо. А Егвийн обикновено се инатеше и сама избухваше — опитът да смекчи нещата означаваше за нея отстъпление. Сигурна беше, че така ще го възприеме Нинив. Не помнеше Нинив някога да е отстъпвала, така че защо пък само тя да отстъпва? Този път обаче Елейн не беше тук — Моарейн беше привикала щерката-наследница с една дума и махване с ръка да последва Девата, която бе дошла за Айез Седай. Без нея напрежението се удължаваше и всяка от двете Посветени очакваше другата да примигне първа. Авиенда едва дишаше — тя лично държеше да не се намесва в свадата им. Несъмнено да стои настрана за нея беше елементарна проява на благоразумие.
Странно, но този път тъкмо Амико наруши тягостната пауза, макар че единственото, което вероятно желаеше, бе да покаже склонност да сътрудничи. Тя извърна главата си към стената, изчаквайки търпеливо да я завържат.
Глупостта на положението порази Егвийн. Тя беше единствената жена в стаята, която можеше да прелива — освен ако Нинив не се ядосаше или щитът, засланящ Джоя, не поддадеше; тя отново провери сплита на Дух, без да мисли — беше се зазяпала, докато Амико търпеливо очакваше стегите си. В друг момент сигурно щеше да се разсмее на глас. Но сега се отвори за сайдар, онова невидимо топло сияние, което сякаш винаги се намираше някъде в крайчеца на окото. Единствената сила се вля в нея като пълен с радост, самоудвоил се живот, и тя заплете потоците около Амико.
Нинив само изсумтя; съмнително беше дали не се бе ядосала достатъчно, за да усети какво прави Егвийн — не можеше и това, без да е кипнала — но въпреки това можеше да види как Амико се вкочани, докато нишките на Въздух я докосваха, и след това се отпусна, наполовина поддържана от тях, сякаш да покаже, че не оказва никаква съпротива.
Авиенда потръпна, както правеше всеки път, щом разбереше, че Силата е прелята близо до нея.
Егвийн заплете плътни капаци за ушите на Амико — нямаше да има голяма полза от разпитването им една след друга, ако можеха да чуват версиите си — и се обърна към Джоя. Премести ветрилото си от едната ръка в другата, за да може да изтрие дланите си в роклята, и се спря с гримаса на отвращение. Мокрите й длани нямаха нищо общо със задушната жега.
— Лицето й — промълви рязко Авиенда и Егвийн чак се изненада: тя почти никога не проговаряше, освен ако Моарейн или някоя от останалите не се обърнеше към нея. — Лицето на Амико. Не изглежда така, както преди, сякаш годините са я подминали. Съвсем не е така. Дали това е защото… защото е усмирена? — завърши тя на един дъх. Беше усвоила някои навици покрай тях. Никоя жена от Кулата не можеше да заговори за усмиряването, без да усети мразовити тръпки.
Егвийн пристъпи край масата на разстояние, откъдето да вижда профила на Амико и в същото време да е извън полезрението на Джоя. Очите на Джоя винаги караха стомаха й да се свие в ледена буца.
Авиенда беше права — точно това беше разликата, която тя самата бе забелязала, но не бе разбрала. Амико все още изглеждаше млада, може би по-млада, отколкото допускаха годините й, но вече я нямаше онази безвременност, присъща на Айез Седай и придобита от дългогодишното боравене с Единствената сила.
— Остър поглед имаш, Авиенда, но не знам дали това има нещо общо с усмиряването. Макар че би трябвало, предполагам. Не знам какво друго би могло да го причини.
Веднага се усети, че не звучи съвсем като Айез Седай, които по правило говореха така, сякаш знаят всичко; когато една Айез Седай заявеше, че не знае нещо, тя обикновено успяваше да направи своето признание да изглежда загърнато в томове знание. Докато ровеше в ума си да измисли нещо по-многозначително, Нинив се намеси да я измъкне.