— Вие трите си имате други грижи — каза Айез Седай. — Черната Аджа…
— Не! — Гласът на Елейн беше остър като нож и заповеден. — Много тайни пазиш, Моарейн, но тази поне ни кажи. Какво си решила да му направиш? — В ума й проблесна образ как ще сграбчи Моарейн и ще я разтърси, за да изтръска истината от устата й, ако потрябва.
— Какво ще му направя ли? Нищо. Е, добре. Не виждам причина да го крия от вас. Нали разбрахте какво тайренците наричат „Великото хранилище“?
Беше странно за хора, които толкова се боят от Силата, но тайренците пазеха в Камъка колекция от предмети, свързани със Силата, която отстъпваше само на тази в Бялата кула. Самата Елейн смяташе, че това е защото са били принудени да пазят Каландор толкова дълго, независимо дали са го желали, или не. Дори Мечът, който не е меч, може би щеше да изглежда по-незначителна вещ сред други подобни. Но тайренците така и не бяха се осмелили да изложат на показ тези свои ценности, Великото хранилище се помещаваше в мръсни претъпкани стаички, скрити дори под подземията на тъмницата. Когато Елейн ги видя за пръв път, ключалките на вратите отдавна бяха проядени от ръжда, а много врати бяха вече изгнили и разпаднали се.
— Цял ден изгубихме долу — каза Нинив. — Да разберем дали Лиандрин и нейните приятелки са отмъкнали нещо. Не мисля, че са. Всичко беше потънало в прах и плесен. Ще са нужни десет кораба, за да се откара всичко до Кулата. Може да измислят някакво разумно приложение на всичко това тук. Аз не можах. — Изкушението да уязви Моарейн явно беше твърде силно, за да го преодолее, затова тя добави: — Щеше да знаеш всичко това, ако ни беше отделила малко повече от ценното си време.
Моарейн не усети заяждането. Беше потънала в себе си, обмисляйки това, което се въртеше в ума й. Накрая проговори тихо.
— В Хранилището има един определен тер-ангреал, нещо като рамка на врата от червен камък, леко изкривена на вид. Ако не успея да го накарам да вземе някакво решение, може би ще се наложи да мина през нея. — Синьото камъче на челото й се люшна и хвърли искри. Очевидно тя не гореше от нетърпение да предприеме тази стъпка.
При споменаването на думата „тер-ангреал“ Егвийн инстинктивно докосна корсажа на роклята си. Вътре си бе ушила малко джобче, за да скрие в него каменния пръстен. Този пръстен беше тер-ангреал, мощен сам по себе си, макар и малък, и Елейн беше едната от трите жени, които знаеха, че тя го притежава. Моарейн не знаеше нищо за него.
Странни неща бяха тер-ангреалите, реликви от Приказния век, както ангреалите и ша-ангреалите, макар и по-многобройни. Тер-ангреалите използваха Единствената сила, вместо да я уголемяват. Всеки от тях очевидно беше предназначен да извършва едно определено нещо, но въпреки че някои се използваха и днес, никой не можеше да бъде сигурен дали се използват по същото предназначение, за което са били създадени. Клетвената палка, над която една жена полагаше Трите клетви, когато биваше издигана в Айез Седай, бе такъв тер-ангреал, който превръщаше тези клетви в плът от плътта им. Последното изпитание, на което се подлагаха новачките, преди да бъдат издигнати в Посветени, се извършваше в друг тер-ангреал, който изравяше от душите им най-съкровените им страхове и ги превръщаше в реалност — или вероятно отвеждаше младата жена на някакво място, където те наистина бяха реалност. Странни неща можеха да се случат с тер-ангреал. Някои Айез Седай бяха „отгаряни“ или загиваха, или просто изчезваха при опит да ги проучат. И да ги използват.
— Видях този вход — каза Елейн. — В последната стая, в дъното на коридора. Лампата ми изгасна и три пъти се спънах и паднах, преди да стигна до вратата. — Лек полъх на смущение изчерви бузите й. — Побоях се да прелея от Силата там, дори не се осмелих да запаля отново лампата. Повечето от тези неща ми се струват боклук — мисля, че тайренците просто са натрупали всичко, което според някой би могло да има нещо общо със Силата — но си помислих, че ако прелея, може случайно да заредя нещо, което не е боклук, и кой знае какво би могло да направи то.
— А ако се беше препънала в тъмното и беше паднала през изкривения вход? — каза кисело Моарейн. — Там няма нужда от преливане, трябва само да влезеш.
— С каква цел? — попита Нинив.
— Да получиш отговори. Три отговора, всеки от които верен, за минало, за настояще и за бъдеще.
Първата мисъл на Елейн беше за детската приказка „Байли под хълма“ — заради трите отговора. Догони я втора мисъл, споходила този път не само нея, и тя я изрече, докато Нинив и Егвийн още отваряха уста:
— Моарейн, но това решава проблема ни. Можем да попитаме дали Джоя или Амико казват истината. Можем да попитаме къде са Лиандрин и останалите. Имената на Черната Аджа, които все още са в Кулата…