— Ранд не е единственият, който може да загине след година или след месец. Ние също можем да загинем. Времената вече не са каквито бяха, а и ние също се променяме. Ако само си седим и си мечтаем за това, което ни се иска, можем така и да не го видим до гроба.
Изказването й беше смразяващо, но Елейн кимна. Тя никак не беше глупава. Дано само да се справеха лесно с Черната Аджа. Но какво трябваше да направят сега?
Глава 7
Игра с огъня
На другата заран, когато слънцето едва се показа на хоризонта, Егвийн се представи пред дверите на покоите на Ранд, следвана от влачещата нозе Елейн. Щерката-наследница носеше рокля с дълги ръкави от бледосиня коприна, срязана по тайренската мода и след малко обсъждане — придърпана надолу. Огърлица от сапфири с цвета на дълбоко утринно небе и друг наниз, сплетен в златистите й къдрици, изтъкваха синьото на очите й. Въпреки влажната жега Егвийн бе наметнала на раменете си тъмночервен шарф без украса. Авиенда им беше услужила с шарфа, както и със сапфирите. Изненадващо, но айилката по някакъв начин си бе скътала за из път приличен набор от изискани тоалети.
Макар и да знаеше, че са тук, Егвийн се сепна, когато айилските стражи се плъзнаха пред тях с изненадваща бързина. Елейн ахна, но бързо се съвзе и ги изгледа с царствената осанка, която така добре успяваше да си придаде. Това, изглежда, изобщо не подейства на тези потъмнели от слънцето мъже. Шестимата бяха от Шай’ен М’таал, Каменните кучета, и изглеждаха някак отпуснати за айилци, което не им пречеше да гледат едновременно във всички посоки и да са готови да се изправят срещу всеки враг.
Егвийн изправи снага, подражавайки на Елейн — наистина съжаляваше, че не може да го постигне толкова убедително, колкото щерката-наследница — и заяви:
— Аз… ние… искаме да видим как са раните на лорд Дракона.
Което си беше чиста глупост, ако стражите разбираха нещо от Церителството, но вероятността за това беше малка — малцина разбираха от него, а айилците вероятно най-малко от всички. Не беше се канила изобщо да им дава обяснение защо са дошли — достатъчно беше, че ги мислят за Айез Седай — но когато айилците буквално изникнаха от черния мраморен под, това изведнъж й се стори нелоша идея. Не че предприеха нещо, за да спрат нея и Елейн, разбира се. Но тези мъже бяха толкова високи, с такива каменни лица и носеха късите си копия и рогови лъкове така, сякаш използването им за тях беше нещо естествено като дишането, и също толкова леко. При тези техни светли очи, които ги гледаха така напрегнато, не беше никак трудно в главата й да изплуват всевъзможните приказки за забулени в черно айилци, лишени от милост или жалост, както и за Айилската война и мъже като тези, унищожили всяка армия, изпратена срещу тях, и които се върнали в Пустошта едва след като се сражавали срещу съюзените държави в продължение на три денонощия пред самия Тар Валон. Едва се сдържа да не прегърне сайдар.
Гаул, вождът на Каменните кучета, кимна и погледна отвисоко Елейн и нея с лек намек за почтителност. Беше хубав мъж, макар и малко грубоват, малко по-възрастен от Нинив, с очи, зелени и чисти като излъскани смарагди, и много дълги мигли, които сякаш очертаваха очите му в черно.
— Сигурно го притесняват. Тази заран е в много лошо настроение. — Гаул се ухили, показвайки за миг белите си зъби в знак на разбиране колко изнервен може да е човек, когато е ранен. — Вече изгони една група от върховните лордове, а един от тях сам изхвърли през вратата. Как му беше името?
— Ториан — отвърна друг от мъжете, още по-висок. Беше сложил стрела на тетивата и държеше късия извит лък почти небрежно. Сивите му очи се спряха за миг на двете жени, след което продължиха да обхождат колоните.
— Да, Ториан — съгласи се Гаул. — Помислих си, че ще се пързаля чак до онези там… — посочи с копието си пръстена от вдървено изправените Бранители, — но се закова едва на три крачки. Загубих на бас един хубав тайренски гоблен, целият на ястреби със златни нишки, от Мангин. — По-високият мъж отвърна с къса, доволна усмивка.
Егвийн примигна, представяйки си как Ранд буквално търкаля жив върховен лорд по пода. Той никога не беше проявявал жестокост; тъкмо напротив. Колко ли се е променил? Тя беше твърде заета с Джоя и Амико, той също бе твърде зает с Моарейн и Лан, и с върховните лордове, за да си разменят нещо повече от няколко думи мимоходом, тук-там по дума-две за родния край и как ли е минал тазгодишният Бел Тин, и какъв ли ще бъде Слънцедневът. И всичко това съвсем набързо. Колко ли се е променил?
— Трябва да го видим — каза Елейн.