Гаул се поклони.
— Разбира се, Айез Седай.
Егвийн пристъпи в покоите на Ранд с немалко трепет, а лицето на Елейн направо крещеше за усилията, които й струваха тези няколко стъпки.
Не бяха останали никакви свидетелства за снощния ужас освен липсата на огледала; по-светли петна бележеха местата по стените, откъдето те бяха свалени. Не че стаята беше особено спретната — книги се валяха навсякъде, върху всичко, някои отворени, сякаш оставени по средата на страницата, а и леглото все още беше неоправено. Пурпурните завеси на всички прозорци, гледащи на запад към реката, основна пътна артерия на тайренците, бяха дръпнати, а Каландор мяташе искри като излъскан кристал върху огромна позлатена стойка, надминаваща със своята пищност всяка представа за крещяща безвкусица. Егвийн реши, че стойката е най-отвратителният предмет, който е виждала — докато не мерна сребърните вълци, разкъсващи златен елен на перваза на камината. Лек полъх на вятър откъм реката държеше стаята изненадващо прохладна в сравнение с останалата част на Камъка.
Ранд, по риза с дълги ръкави, се бе проснал в едно кресло, с един крак метнат на облегалката, и държеше подвързана в кожа книга. При шума на стъпките им той затвори книгата и я хвърли сред купчината други върху изтъкания на ивици килим, след което скочи, готов сякаш да се бие. Намръщеното му лице се отпусна, когато забеляза кои са.
За първи път, откакто бяха пристигнали в Камъка, Егвийн се взря да види у него някакви признаци на промяна и ги забеляза.
Колко ли месеци бяха минали, откакто го беше видяла за последен път? Достатъчно, за да стане лицето му по-кораво и някогашната му откритост да се стопи. Походката му също бе станала по-различна, малко като на Лан, малко като на айилците. При неговия ръст и червеникавата коса, и очите, които изглеждаха ту синкави, ту сиви, щом ги докоснеше светлината, приличаше твърде много на айилец, твърде много, за да не я обезпокои тази прилика. Но дали се беше променил и отвътре?
— Мислех, че сте… някъде другаде — измърмори той и ги погледна объркано. Това си беше същият Ранд, когото познаваше, дори с червенината, избиваща на бузите му всеки път, когато погледнеше било нея, било Елейн. — Някои… хора ми искат неща, които не мога да им дам. Неща, които няма да им дам. — С поразяваща внезапност на лицето му се изписа подозрителност и тонът му стана по-твърд. — А вие какво искате? Моарейн ли ви изпрати? Да не би да трябва да ме убеждавате да направя това, което иска тя?
— Не се дръж като гъсок — сряза го Егвийн, преди да се усети. — Не ти искам да започваш война.
Елейн добави умолително.
— Дойдохме да… да ти помогнем, ако можем. — Това беше една от причините, при това най-простата, която бяха уточнили по време на закуска.
— Значи знаете за нейните планове да… — започна той дрезгаво, след което изведнъж смени темата: — Да ми помогнете ли? Как? Това и Моарейн го казва.
Егвийн строго скръсти ръце под гърдите си и придърпа плътно шала на раменете си, също както правеше Нинив, обръщайки се към селския съвет, когато решаваше да се наложи на всяка цена. Твърде късно беше да започва с нещо друго — единственото, което й оставаше, бе да продължи оттам, откъдето е започнала.
— Казах ти да не се държиш като глупак, Ранд ал-Тор. Може днес тайренците да ти целуват токовете на ботушите, но не съм забравила когато Нинив те напердаши здравата, задето позволи Мат да те убеди да откраднете онази кана с ябълковата ракия. — Елейн старателно запази лицето си сериозно. Твърде старателно — за Егвийн беше ясно, че й се иска да се разсмее на глас.
Ранд не забеляза, разбира се. Мъжете никога не забелязваха. Ухили се на Егвийн и едва не се разсмя сам.
— Тъкмо бяхме навършили тринайсет. Тя ни намери заспали зад конюшнята на баща ти и главите толкова ни боляха, че дори не усетихме тоягата й. — Доколкото Егвийн си спомняше, изобщо не беше така. — Не като когато захвърли онази купа по главата й. Помниш ли? Тя ти даде чай от кучешки бурен, защото се беше оклюмала от една седмица, и ти я удари с най-хубавата й купа. Леле, как рева! Кога беше? Май две години от…
— Не сме дошли тук, за да си говорим за едно време — каза Егвийн и отметна раздразнено шарфа. Беше от тънка вълна, но въпреки това доста топъл. Ранд наистина имаше навик да помни най-неприятните неща.
Той се ухили, сякаш досещайки се какво си е помислила, и продължи по-весело:
— Дошли сте тук да ми помогнете, казваш. С какво? Съмнявам се дали знаете как да се накара един върховен лорд да държи на думата си, когато не гледам над рамото му. Или как да спра нежелани сънища? Сигурно мога да използвам помощта ви с… — Очите му пробягаха към Елейн и отново към нея и той отново рязко смени темата. — Какво ще кажете за Древния език? Това учите ли го в Бялата кула? — Без да изчака отговор, той се зарови в томовете, пръснати по килима. Имаше и други по столовете и сред разбърканите постелки на леглото. — Имам тук едно копие на… къде беше… на…