А Силата сякаш плачеше да бъде употребена. Силата, пулсираща в нея по-силно от сърцето й. С толкова много можеше да направи неща, за които Моарейн не можеше и да сънува. Раната на хълбока на Ранд, която Моарейн така и не можеше да Изцери напълно. Тя не познаваше Изцеряването — беше значително по-сложно от всичко, което бе правила досега — но беше наблюдавала Церителството на Нинив и може би с това огромно езеро на Силата, което я изпълваше, щеше да успее да види как тази рана може да се Изцери. Не да го извърши, но да види поне.
Тя предпазливо завихри тънки като косъмчета струи на Въздух и Вода, и Дух, Силите, използвани в Церителството, и опипа мястото около старата му рана. Едно докосване — и се отдръпна ужасена, потръпна и изтегли сплита си; стомахът й се сгърчи така, сякаш всичката храна, която бе погълнала в живота си, напираше да излезе. Стори й се, че целият мрак на света се е съсредоточил в хълбока на Ранд, цялото зло на света, в гноясалия оток, прикрит на повърхността с нежната тъкан на белега. Такова нещо щеше да попие потоците на Церителството като капки вода по сух пясък. Как бе възможно да понася тази болка? Защо не плачеше?
От първата мисъл, която я споходи, до действието измина само кратък миг. Потресена, но побързала да го прикрие, тя продължи, без да спира.
— Ти си също толкова силен, колкото нас. Знам го: би трябвало да си. Почувствай го, Ранд. Какво чувстваш? — „Светлина, какво ли би могло да Изцери това? Дали изобщо може?“
— Нищо не чувствам — промърмори той. — Само ми настръхна кожата. И нищо чудно. Не че не ти вярвам, Егвийн, но не мога да не съм нервен, когато някоя жена прелива близо до мен. Съжалявам.
Тя дори не си направи труда да му обясни разликата между преливането и простото докосване на Верния извор. Имаше толкова неща, които той не знаеше, дори в сравнение с нейните оскъдни знания. Той беше като слепец, опитващ се да задейства тъкачния стан с едно докосване, без никаква представа за цветовете и за нишките, нито дори за това как изглежда самият стан.
С усилие тя освободи сайдар, и наистина си беше усилие. Част от нея искаше да се разреве от загубата.
— Сега не докосвам Извора, Ранд. — Тя пристъпи по-близо и се взря в него. — Сега изприщва ли ти се кожата?
— Не. Но само защото ми го каза. — Плешките му внезапно потръпнаха. — Видя ли? Пак си помислих за това, и ето че пак ме побиха тръпки.
Егвийн се усмихна победоносно. Не й се налагаше да поглежда към Елейн, за да се увери в това, което вече бе усетила и за което се бяха разбрали още заранта.
— Можеш да усещаш когато една жена прегръща сайдар, Ранд. Елейн току-що го направи. — Той погледна накриво щерката-наследница. — Няма никакво значение какво виждаш или не виждаш. Ти го усещаш. Това поне разбрахме. Да видим сега какво друго можем да разберем. Ранд, обгърни Извора. Обгърни сайдин. — Думите излязоха хрипливи от гърлото й. И за това се бяха споразумели с Елейн. В края на краищата той си беше Ранд, а не някакво чудовище, и се бяха споразумели, но въпреки това да накараш един мъж да… Чудо беше, че изобщо успя да изрече тези думи. — Виждаш ли нещо? — попита тя Елейн. — Нещо да усещаш?
Ранд междувременно продължаваше да мята погледи от едната към другата, като от време на време забиваше очи в пода и се изчервяваше. Защо толкова му липсваше самообладание? Щерката-наследница поклати глава.
— Мен ако питаш, той може най-спокойно да си стои и да не прави нищо. Сигурна ли си, че прави нещо?
— Той може да е опърничав, но не е глупав. Всеки случай не е непрекъснато глупав.
— Добре де, опърничав, глупав или каквото и да е там, но аз не усещам нищо.
Егвийн го изгледа намръщено.
— Ти каза, че ще направиш това, за което те помолим, Ранд. Нали? Ако ти си усетил нещо, би трябвало и аз да усетя, но аз не… — Изведнъж тя спря и изписка сподавено. Нещо я ощипа отзад. Ранд стисна устни — явно се мъчеше да не се изхили. — Е това — извика му тя — никак не беше мило.
Той се помъчи да запази невинна физиономия, но усмивката му се изплъзна сама.
— Ти каза, че искаш да почувстваш нещо, и просто си помислих… — Внезапният му рев накара Егвийн да подскочи. Стиснал лявото си бедро, той заподскача и заохка. — Кръв и пепел, Егвийн! Нямаше нужда да… — И замърмори неразбрано някакви неща — Егвийн бе доволна, че не може да ги чуе.
Тя използва възможността, за да размаха шарфа си за малко въздух, и се усмихна на Елейн. Сиянието около щерката-наследница се стопи. Двете едва не се изкикотиха.
Егвийн, отново сериозна, се обърна към Ранд.
— Бих очаквала такова нещо от Мат. Мислех, че поне ти си пораснал. Дойдохме тук да ти помогнем, ако можем. Опитай се да ни съдействаш. Направи нещо със Силата, но нещо, което не е детинско. Може би ще успеем да го усетим.