Изгърбен, той ги погледна сърдито.
— Направи нещо — промърмори Ранд. — Нямате право да… ще окуцея заради… значи да направя нещо?
Изведнъж тя се понесе във въздуха. Елейн също. Двете се зяпнаха една-друга с широко отворени очи. Носеха се на една крачка над килима. Нищо не ги държеше, никакви потоци, които Егвийн можеше да усети. Нищо. Тя стисна устни. Той нямаше право да върши такова нещо. Изобщо нямаше право и беше крайно време да го разбере. Същият щит на Духа, който беше отрязал Джоя от Извора, щеше да спре и него — Айез Седай го използваха спрямо редките мъже, за които разбираха, че могат да преливат.
Тя се разтвори за сайдар… стомахът й увисна празен. Сайдар беше там — можеше да усети топлината и светлика му — но между нея и Верния извор стоеше нещо, по-скоро нищо, някакво отсъствие, което я отделяше от Извора като каменна стена. Почувства се куха отвътре, после я изпълни паника. Един мъж преливаше и тя се бе озовала вътре в това. Беше Ранд, разбира се, но полюшвайки се така из въздуха, като кошница, тя бе абсолютно безпомощна. Единственото, за което можеше да си помисли, бе за мъж, който прелива, и за покварата на сайдин. Опита се да му извика, но от гърлото й излезе само приглушен грак.
— Искате да направя нещо? — изръмжа Ранд. Две малки масички тромаво подгънаха крака, дървото изпращя и те започнаха да залитат по пода във вдървена пародия на танц, а позлатата по тях започна да се лющи. — Това харесва ли ви? — Огън лумна в камината, изпълвайки огнището от едната до другата страна, и запламтя върху камъните, по които нямаше дори пепел. — Или това? — Еленът и вълците над камината започнаха да омекват и да се смъкват. Тънки ручейчета злато и сребро потекоха надолу в блестящи нишки, извиващи се като змийчета, заплитайки се в тънък лист метален варак; тънката проблясваща тъкан увисна във въздуха и набъбна, горният й край все още свързан с бавно топящата се метална статуетка върху каменния перваз. — Да направя нещо — каза Ранд. — Да направя нещо! Имате ли си някаква представа какво значи да докосваш сайдин, да го държиш! Имате ли? Усещам как лудостта ме очаква. Как се изсипва в мен!
Внезапно клатушкащите се масички лумнаха в пламък като факли, без да прекъсват танца си; книги се завъртяха из въздуха, пръснаха се страници; дюшекът на леглото се сцепи и от него се разхвърчаха пера като сняг. Перата, падащи по пламналите маси, изпълниха стаята с кисела миризма на сажди.
За миг Ранд се загледа обезумял в пламтящите маси. След това нещото, което държеше Егвийн и Елейн, изчезна заедно с щита; петите им тупнаха на килима в същия миг, в който пламъците се стопиха, сякаш засмукани в дървото, което доскоро поглъщаха. Пламъкът в огнището примигна и също угасна, а книгите изпопадаха на пода в още по-голямо безредие отпреди. Дългата ивица златно-сребърна сплав също падна, откъснала се от нишките полуразголен метал, вече не течен, нито дори горещ. Само три едри буци, две сребърни и една златна, останаха на перваза, изстинали и неузнаваеми.
Егвийн се блъсна в Елейн и двете паднаха. Егвийн усети, че Елейн прави абсолютно същото, каквото и тя самата — че посяга колкото може по-бързо да обгърне сайдар. След няколко мига тя вече бе приготвила щит, готова да го хвърли около Ранд, ако му хрумне отново да прелее, но той стоеше зашеметен и се взираше в обгорените маси и перушината, все още носеща се из въздуха.
Вече не изглеждаше опасен, но стаята определено беше в пълен безпорядък. Егвийн заплете тънки ручейчета Въздух, за да сбере реещата се из въздуха перушина, както и изпопадалата върху килима. Помисли за миг и събра и перцата от дрехата му. Останалото щеше да оправи икономката — или той да се погрижи сам.
Щом перцата полетяха край него и кацнаха върху дрипавите останки от дюшека, Ранд се сепна. Миризмата на изгорели пера и дърво си остана, но в стаята поне стана малко по-подредено, а проникващият през разтворените прозорци речен полъх вече намаляваше вонята.
— Икономката може и да откаже да ми даде друг — изсмя се той задавено. — Един дюшек на ден сигурно е повече, отколкото… — Отбягна да погледне Елейн. — Съжалявам. Не исках да… Понякога пощурява. Понякога, когато посегна към него, не улавям нищо, а друг път прави неща, които не… съжалявам. Може би ще е по-добре да си идете. Май вече го казах. — Той отново се изчерви и се изкашля. — Сега не докосвам Извора, но май ще е по-добре да си идете.
— Още не сме свършили — отвърна нежно Егвийн. С повече нежност, отколкото изпитваше: искаше й се да му издърпа ушите. Да му хрумне да я вдигне така, заедно с Елейн, и да ги заслони от… но той беше на ръба. На ръба на какво, не знаеше, а и не държеше да го разбере, поне не сега, не и тук. След толкова много възклицания за тяхната мощ — всички твърдяха, че двете с Елейн ще станат едни от най-могъщите Айез Седай, ако не и най-могъщите от хиляда години насам, че и повече — тя беше стигнала до извода, че са силни колкото него. Най-малкото — почти. Но току-що я бяха извадили от това заблуждение по най-грубия начин. Може би Нинив щеше да се приближи до него по сила, стига да се ядосаше достатъчно, но Егвийн знаеше, че и тя не би могла да направи това, което той току-що бе направил, да раздели потоците си в толкова посоки, да извърши толкова неща едновременно. Да задействаш два потока едновременно беше два пъти по-трудно, отколкото един с мощ колкото двата, а да задействаш три — повече от два пъти по-трудно, отколкото два. Той трябваше да е заплел поне дузина потоци. Дори не изглеждаше уморен, въпреки че поемането на Силата отнемаше енергия. Много се боеше, че може да започне да се държи с нея и Елейн като с котенца. Котенца, които можеше да реши да удави, ако полудееше.