Но нямаше, нито пък можеше да си иде просто така. Щеше да е все едно че се е отказала, че се е предала, а тя не беше от този сорт хора. Решила бе да постигне това, заради което беше дошла, и нямаше да му позволи да я изгони преди да го е постигнала.
Сините очи на Елейн бяха пълни с решителност и в момента, в който тя замълча, приятелката й добави с още по-твърд тон.
— И няма да си отидем преди да сме приключили. Ти каза, че ще опиташ. Трябва да опиташ.
— Наистина го казах, нали? — промърмори той. — Можете поне да седнете.
Без да гледа обгорените маси и металната лента, сгърчена върху килима, той ги поведе накуцвайки към столовете с високи облегалки до прозорците. Трябваше да преместят книгите, наслагани по възглавничките от червена коприна, за да седнат; на стола на Егвийн лежеше дванадесети том на „Съкровищата на Тийрския камък“, една прашна, подвързана с кожа книга, озаглавена „Пътувания из Айилската пустош с различни наблюдения за дивите й обитатели“, и дебел том, наречен „Отношения с територията на Майен, от 500 до 750 г. от Новата ера“. Елейн трябваше да премести по-голям куп, но Ранд бързо ги подхвана заедно със отрупаните на неговия стол и ги тупна на пода. Егвийн старателно постави своите до тях.
— Сега какво искате от мен? — Той приседна на ръба на стола си и сложи ръце на коленете си. — Обещавам ви този път да не правя нищо освен това, за което ме помолите.
Егвийн прехапа език, за да не му каже, че това обещание идва малко късно. Сигурно беше проявила малко непредпазливост в това, за което го бе помолила, но това не беше извинение. Все пак това можеха да го обсъдят и друг път. Усети, че си мисли за него отново като за Ранд, но той изглеждаше така, сякаш е изпръскал с кал най-хубавата й рокля и се притеснява дали ще му повярва, че не го е направил нарочно. Въпреки това тя не изпусна сайдар, Елейн също. Не беше нужно повече да проявяват глупост.
— Този път — каза тя — искаме само да поговорим. Ти как прегръщаш Извора? Просто ни го опиши. Стъпка по стъпка, бавно.
— То е по-скоро борба, а не прегръщане. — Той изръмжа. — Стъпка по стъпка? Добре, първо си представям пламък, а след това хвърлям всичко в него. Омраза, страх, напрежение. Всичко. Когато всички чувства бъдат погълнати от пламъка, остава пустош, празнота — вътре в главата ми. И аз се оказвам сред нея, но също така ставам част от онова, в което съм се съсредоточил.
— Това ми звучи познато — каза Егвийн. — Чувала съм баща ти да говори за една хитрина за съсредоточаване, която използва, за да побеждава в състезанията по стрелба с лък. Това, което той нарича „Пламъкът и Празнотата“.
Ранд кимна; тъжно, като че ли. Тя си помисли, че родният дом сигурно му липсва, както и баща му.
— Трам ме научи на това най-напред. И Лан също го използва с меча. Селийн — една жена, която срещнах — го нарече „Цялост“. Изглежда, твърде много хора знаят за него, въпреки че го наричат по различен начин. Но аз сам открих за себе си, че когато съм в празнотата, мога да усетя сайдин — като някаква светлина в крайчеца на окото ми, сред празното. Няма нищо друго освен мен и празнотата. Нищо друго освен мен и тази светлина. Чувствата, дори мисълта, остават отвън. Отначало го поемах малко по малко, но сега то бликва наведнъж. В повечето случаи поне. Повечето пъти.
— Празнота — промълви Елейн с трепет. — Без чувства. Не ми прилича много на това, което правим ние.
— Напротив, прилича — настоя припряно Егвийн. — Ранд, ние просто го правим малко по-различно, това е всичко. Аз си представям, че съм цвете, розова пъпка, представям си го, докато наистина не се превърна в розова пъпка. Това донякъде е като твоята празнота. Листчетата на розовата пъпка се разтварят за светлината на сайдар и аз го оставям да ме изпълни, цялата тази светлина, топлина и чудо. Отдавам му се и отдавайки се, го контролирам. Всъщност това беше най-трудното за научаване — как да овладееш сайдар, покорявайки му се, но сега ми се струва толкова естествено, че дори не мисля, докато го правя. Това е ключът, Ранд. Сигурна съм. Трябва да се научиш да се отдаваш…