— Поне се опитахте — отвърна той простичко. — И за това ви благодаря. Не си ти виновна, че не става.
— Трябва да има начин — промърмори Егвийн, а Елейн измънка:
— Ще го намерим. Ще го намерим.
— Разбира се — каза той с насилена бодрост. — Но не днес. — Той се поколеба. — Е, ще си тръгвате вече, нали? — От една страна, като че ли съжаляваше, но от друга се радваше. — Тази сутрин наистина трябва да кажа на върховните лордове някои неща за данъците. Те, изглежда, си въобразяват, че могат да вземат от селянина в лоша година точно толкова данък, колкото и в добра, без да го докарат до просешка тояга. А пък и вие трябва да отидете да разпитате онези Мраколюбки. — Той се намръщи.
Егвийн беше сигурна, че Ранд би предпочел да ги задържи колкото се може по-надалече от Черната Аджа. Дори остана малко изненадана, че не се опита да ги убеди да се върнат в Кулата. Може би си даваше сметка, че ако се опита, ще му се развикат.
— Наистина — каза тя твърдо. — Но не веднага. Ранд… — Беше дошъл моментът да му каже втората причина за идването им тук, но се оказа по-трудно, отколкото очакваше. Това щеше да го нарани; тъжните му тревожни очи й казваха, че ще го нарани. Но трябваше да се свърши. Тя придърпа шарфа около себе си. — Ранд, аз не мога да се омъжа за теб.
— Знам — каза той.
Тя примигна. Той не го прие така трудно, както беше очаквала. Каза си наум, че това е добре.
— Не искам да те наранявам — наистина не искам, — но не искам да се омъжа за теб.
— Разбирам, Егвийн. Знам какво съм. Никоя жена не би могла…
— Ти си една тъпа, празноглава кратуна! — сопна се тя. — Това няма нищо общо с преливането ти. Аз просто не те обичам. Най-малкото не по такъв начин, че да искам да се омъжа за теб.
Ранд зяпна.
— Не ме… обичаш? — Гласът му прозвуча толкова изумено, колкото беше изражението му. И наранено.
— Моля те, опитай се да го разбереш — каза тя малко по-меко. — Хората се променят, Ранд. Чувствата се променят. Когато хората са разделени, понякога свикват да са разделени. Обичам те, както бих обичала брат, може би и повече, но не така, че да се омъжа за теб. Можеш ли да го разбереш?
Той се усмихна с печал.
— Аз наистина съм глупак. Не вярвах, че и ти можеш да се промениш. Егвийн, аз също не искам да се оженя за теб. Не исках да се променя, не се опитвах, но така стана. Ако знаеш само колко много означава това за мен. Да не ми се налага да се преструвам. Да не се боя, че мога да те нараня. Не исках да го направя, Егвийн. Никога не съм искал да те наранявам.
Тя почти се усмихна. Беше си наложил такава храбра физиономия, че изглеждаше почти убедителен.
— Радвам се, че го приемаш толкова добре — промълви тя тихичко. — Аз също не исках да те нараня. А сега наистина трябва да си тръгвам. — Стана, наведе се лекичко и го целуна по бузата. — Ще си намериш някоя друга.
— Разбира се — излъга той, без и окото да му мигне.
— Ще си намериш.
Измъкна се навън доволна и се забърза през колоните, отпусна сайдар и отметна шарфа от раменете си. Беше непоносимо горещо.
Беше готов Елейн да го вземе в ръчички като изгубено паленце, стига да го подхванеше така, както бяха го обсъждали двете. Смяташе, че Елейн ще се оправи с него добре, и сега, и по-късно. През цялото време, което им оставаше. Но трябваше да се направи нещо за контрола над него. Беше готова да приеме, че онова, на което я бяха учили, е вярно — че никоя жена не може да го научи — но не можеше да се предаде. Нещо трябваше да се направи, трябваше да се намери начин. Ужасната рана и лудостта бяха проблеми за по-късно, с тях сигурно щяха да се справят. Все някак. Всички твърдяха, че мъжете в Две реки са опърничави — но не можеха да се сравнят с жените от Две реки.
Глава 8
Твърдоглавие
Елейн не беше сигурна дали Ранд забелязва, че тя все още е в стаята му — беше се зазяпал объркан след излизащата си Егвийн и поклащаше глава, сякаш спореше със себе си или се опитваше да се отърве от някаква мисъл. Щеше да е доволна да го изчака отвън. Щеше да е доволна от всичко, което би поотложило момента. Помъчи се да си придаде невъзмутим вид, изправи гръб и вдигна глава. Ръцете й бяха в скута, спокойното й лице можеше да съперничи дори на това на Моарейн. В стомаха й пърхаха пеперуди колкото таралежи.
Не беше страхът, че може пак да прелее. Тя беше отпуснала сайдар още щом Егвийн стана да си тръгне. Искаше й се да му се довери и трябваше. Вътрешният й трепет идваше от онова, което й се искаше да стане. Наложи й се да се стегне, за да не започне да опипва с пръсти огърлицата или да намества верижката със сапфири в косата си. Дали парфюмът й не беше твърде тежък? Не. Егвийн й беше казала, че ухае на рози. Роклята. Искаше й се да я придърпа нагоре, но…