Той се обърна — лекото му накуцване я накара да присвие устни замислено — видя я, сепна се и очите му се разшириха почти в паника. Стана й приятно от това; усилията й да запази лицето си сериозно нараснаха десетократно, щом очите му я докоснаха. Очите му, които сега бяха сини като скрито в утринна мъгла небе.
Той се съвзе на мига, направи един съвсем ненужен поклон и нервно обърса длани в крачолите си.
— Не забелязах, че още си… — Изчерви се и млъкна: това, че бе забравил за присъствието й, можеше да се приеме като обида. — Исках да кажа… не исках… тоест аз… — Пое си дълбоко дъх и започна отново: — Не съм чак такъв глупак, на какъвто изглеждам, милейди. Просто не всеки ден на човек му се случва някой да му каже, че не го обича, милейди.
Тя вложи в гласа си нотка на закачлива строгост.
— Ако ме наречеш така още веднъж, аз ще започна да те наричам милорд Драконе. И ще ти приклякам. Дори кралицата на Андор би могла да ти приклекне в реверанс, а аз съм само щерката-наследница.
— Светлина! Не прави това. — Изглеждаше доста объркан от заплахата й.
— Няма, Ранд — отвърна тя малко по-сериозно. — Стига да ме наричаш по име. Елейн. Кажи го.
— Елейн. — Изрече го неловко, но в същото време с радост, сякаш се наслаждаваше на произнасянето му.
— Добре. — Абсурдно беше да е толкова доволна; в края на краищата той просто бе изрекъл името й, нищо повече. Оставаше нещо, което трябваше да разбере преди да може да продължи. — Много ли те заболя? — Веднага осъзна, че това може да се възприеме по два начина. — Това, което Егвийн ти каза, имам предвид.
— Не. Да. Донякъде. Не знам. Всъщност, честност за честност. — Леката усмивка посмекчи тревогата на лицето му. — Ама аз отново говоря като глупак, нали?
— Не. Не и за мен.
— Казах си й чистата истина, но не мисля, че ми повярва. Предполагам, че и аз не исках да повярвам на нейното. Съвсем не. Ако и това не е глупаво, не знам кое е глупаво тогава.
— Ако ми кажеш още веднъж, че си глупав, току-виж съм го повярвала. — „Той няма повече да се държи за нея; с това поне няма да ми се налага да се оправям.“ Гласът й беше спокоен, достатъчно лековат, за да му даде разбере, че не го мисли много на сериозно. — Веднъж видях глупака на един кайриенски лорд, човек в смешно палто, беше му много голямо и цялото накичено със звънчета. Ще изглеждаш глупаво със звънчета.
— Сигурно — отвърна той печално. — Това ще го запомня. — Този път усмивката му беше по-широка и огря цялото му лице.
Крилцата на пеперудите запърхаха припряно, но тя се зае да оправи полите на роклята си. Трябваше да продължи бавно, внимателно. „Ако не, ще си помисли, че съм глупачка. И ще е прав.“ Сега крилата на пеперудите в стомаха й задрънчаха като капаци на тенджери.
— Искаш ли да ти подаря цвете? — попита той изведнъж и тя примигна объркана.
— Цвете ли?
— Да. — Той пристъпи до леглото, отскубна две шепи перушина от разкъсания дюшек и ги поднесе пред нея. — Снощи направих едно за икономката. Прие го така, все едно че й подарих Камъка. Но твоето ще е много по-хубаво — добави той припряно. — Много по-хубаво, обещавам ти.
— Ранд, аз…
— Ще внимавам. Стига само една тъничка струйка от Силата. Само една тънка нишка, и ще внимавам много.
Трябваше да му се довери. Почти не се изненада, щом разбра, че го прави.
— Бих искала, Ранд.
Той се загледа продължително в пухкавата купчина в шепите си, лицето му се намръщи умислено. После внезапно пусна пуха и отърси ръце.
— Цветя. Такъв дар не е подходящ за теб. — Сърцето й щеше да изхвръкне — явно се бе опитал да обгърне сайдин и не бе успял. Прикривайки разочарованието си, той закуцука бързо към металния лист и започна да го навива. — Виж, това е подходящ дар за щерката-наследница на Андор. От това може да се направи гергеф… — Замърмори притеснено какъв хубав гергеф би се получил от парче сплав злато и сребро.
— Гергефите не са ли дървени? — намеси се тя деликатно, извади носна кърпа от ръкава си и коленичи да събере перцата, които Рад беше пуснал на килима.
— Прислужничките ще се погрижат за това — каза й той, докато тя прибираше грижливо малката купчина в кесийката на колана си.
— Е, това поне оправихме. — Можеше ли да разбере, че щеше да запази пухчетата само защото той бе поискал да й направи от тях цвете? Той помръдна нозе, хванал нагънатия лист метал, като че ли не знаеше какво да прави с него. — Икономката сигурно си има гергеф — каза тя, — а това ще дам на някоя друга. — Той се усмихна и лицето му грейна. Не беше необходимо да му пояснява, че приема подаръка му. Пеперудите обаче не смятаха да я оставят да се сдържа повече. — Ранд, ти… харесваш ли ме?