— Дали те харесвам? — навъси се той. — Разбира се, че те харесвам. Много те харесвам.
Наистина ли трябваше да я гледа така, сякаш изобщо не разбира?
— Ранд, ти си ми много скъп. — Сама се стресна, че го изрече така спокойно; стомахът й като че ли се мъчеше да стигне до гърлото й, а стъпалата и дланите й се вледениха. — Повече от скъп. — Толкова стигаше — нямаше намерение да се прави на глупачка. „Той трябваше да каже нещо повече от харесвам.“ Едва се сдържа да не се изкикоти истерично. „Трябва да се овладея. Не мога да позволя да си помисли, че съм някое леконравно момиче. Не бива.“
— И ти си ми скъпа — промълви той бавно.
— Обикновено не съм толкова пряма. — Не, това можеше да го накара да се сети за Берелайн. Бузите му се бяха изчервили — той наистина си бе помислил за Берелайн. Да го изгори дано! Гласчето й стана меко като коприна. — Скоро ще трябва да замина, Ранд. Да напусна Тийр. Може да не те видя повече от няколко месеца. — „Или изобщо“, извика тънък гласец в главата й, но тя отказа да го чуе. — Не можех да тръгна преди да ти кажа какво изпитвам. И на мен си ми… много скъп, Ранд.
— Елейн, ти наистина си ми скъпа. Чувствам… искам да… Не знам какво да кажа, как да…
Изведнъж лицето й пламна. Той сигурно си мислеше, че го принуждава да каже нещо повече. „А не е ли така?“ — попита тънкият гласец, от което бузите и се нагорещиха още повече.
— Ранд, аз не искам да… — Светлина! Как да му го каже? — Исках само да разбереш какво изпитвам. Това е всичко. — Берелайн нямаше да се задоволи само с това. Берелайн досега щеше да се е увила около него. Казвайки си, че няма да позволи на малката безсрамница в себе си да я надвие, тя пристъпи към него, взе бляскащото парче метал от ръката му и го хвърли на килима. Странно защо й се стори по-висок отпреди. — Ранд… Ранд, искам да ме целунеш. — Ето. Свърши се.
— Да те целуна? — повтори той, сякаш досега никога не беше чувал за целуване. — Елейн, не искам да обещавам повече от… тоест, не е като да сме сгодени. Не че смятам, че трябва да сме. Просто… ти наистина си ми скъпа, Елейн. Повече от скъпа. Просто не искам да си помислиш, че…
Би трябвало да му се изсмее — толкова объркан и сериозен беше.
— Не знам как стават тези неща в Две реки, но в Кемлин не е задължително да чакаш да се сгодиш преди да целунеш едно момиче. Нито пък като го целунеш, означава, че непременно трябва да се сгодите. Но може би ти не знаещ как… — Ръцете му я обгърнаха почти грубо, устните му се наведоха към нейните. Главата й се замая; пръстчетата на краката й се опитаха да се кривнат нагоре в пантофите. Малко по-късно — не можа да прецени точно колко — се усети, че се е опряла на гърдите му. Коленете й трепереха, мъчеше се да си поеме въздух.
— Прощавай, че те прекъснах — каза той. Тя се зарадва, като усети, че и той почти е останал без дъх. — Аз съм просто един забутан овчар от Две реки.
— Недодялан си — измърка тя в диплите на ризата му — и не си се бръснал тази сутрин, но не бих казала, че си забутан.
— Елейн, аз…
Тя постави длан на устните му.
— Не искам нищичко да чувам от теб, ако не го чувстваш с цялото си сърце — каза му твърдо. — Нито сега, нито никога.
Той кимна — не че я беше разбрал, но поне бе разбрал, че наистина мисли това, което казва. Тя оправи косата си — нишката със сапфирите беше доста разбъркана, за да може да я оправи без огледало — и се отдръпна от прегръдката му, доста неохотно; щеше да е твърде лесно да остане в ръцете му, пък и вече бе проявила повече дързост, отколкото дори бе сънувала някога. Да му говори така; да го моли за целувка. Да моли! Тя не беше Берелайн.
Берелайн. Може би Мин бе имала видение. Каквото видеше Мин, ставаше, но тя нямаше да го дели с Берелайн. Може би се налагаше да му заговори малко по-прямо. Заобиколно, но прямо.
— Предполагам, че няма да ти липсва компания, след като си замина. Просто запомни, че някои жени виждат един мъж със сърцата си, докато други не виждат нищо повече освен дрънкулка за тоалета си, не по-различна от наниз или гривна. Запомни, че ще се върна и че аз съм онази, която вижда със сърцето си. — Той я погледна отначало объркан, а после — малко разтревожен. Твърде много му беше казала, и твърде набързо. Трябваше да го разсее малко. — Знаеш ли какво още не си ми казал? Още не си се опитал да ме изплашиш, като ми кажеш колко си опасен. Не се опитвай тепърва. Вече е късно.