— Не мислех за това. — Нещо друго му хрумна обаче и очите му се свиха подозрително. — Вие да не би да се наговорихте с Егвийн?
Тя успя да съчетае ококорена невинност със сдържан гняв.
— Как изобщо можеш да си помислиш такова нещо? Какво си мислиш, че си те подхвърляме като топка? Много си въобразяваш. На това му викат да си „свръхгорделив“. — Този път той наистина изглеждаше объркан. Съвсем задоволително. — Съжаляваш ли за това, което ни направи, Ранд?
— Не исках да ви уплаша — отвърна той колебливо. — Егвийн ме ядоса — тя винаги е в състояние да го направи много лесно. Знам, че това не е извинение. Казах, че съжалявам, и наистина е така. Виж какво ми струваше. Изгорени маси и още един раздран дюшек.
— А за… ощипването?
Лицето му отново се изчерви, но въпреки това той я погледна твърдо.
— Не. Не, за това не съжалявам. Вие двете си говорехте, сякаш съм някакъв пън и нямам уши. Поне толкова заслужавахте, и двете, не се отмятам.
За миг тя го изгледа преценяващо, после внезапно прегърна сайдар. Не познаваше никак добре Церителството, но беше се научила на някои малки късчета. Преля и отми болежката, която Егвийн му бе наложила заради ощипването. Очите му се разшириха от изненада и той помръдна крака си, сякаш да се увери, че болката е изчезнала.
— За това, че си честен — каза му тя простичко.
На вратата се почука и се показа Гаул. Отначало беше свел глава, но след като се огледа припряно из стаята, я вдигна. Лицето на Елейн пламна, щом си помисли, че се е опасявал да не прекъсне нещо, което не бива да вижда. За малко щеше отново да прегърне сайдар и да му даде да разбере.
— Тайренците са тук — каза Гаул. — Върховните лордове, които очаквахте.
— Е, тогава ще тръгвам — обърна се тя към Ранд. — Трябва да им кажеш за… данъците, нали така беше? Мисли за това, което ти казах. — Не каза „мисли за мен“, но беше сигурна, че резултатът ще е същият.
Той посегна, сякаш се канеше да я спре, но тя му се изплъзна. Нямаше намерение да се издава много пред Гаул. Вярно, той беше айилец, но какво все пак щеше да си помисли за нея, с този парфюм и тези сапфири в толкова ранен час? Струваше й истинско усилие да не се опита да придърпа деколтето на роклята си малко по-нависоко.
Когато стигна до вратата, върховните лордове започнаха да влизат — група мъже с прошарени коси, с тънки брадички и пъстри, богато извезани палта с бухнали ръкави. Струпаха се, отваряйки й път с неохотни поклони, но учтивите им лица и изисканото мърморене не можаха да скрият облекчението им, че напуска.
Тя прекрачи прага и се озърна през рамо. Висок, широкоплещест, облечен в зелена дреха без украса, застанал сред върховните лордове в техните коприни и сатенени ивици, Ранд приличаше на щъркел сред ято пауни, но въпреки това около него имаше нещо, някакво присъствие, подсказващо, че той властва сред тях по право. Тайренците го признаваха, привели с неохота вдървените си вратове. Той сигурно си мислеше, че му се кланят само защото е Преродения Дракон, а може би и те смятаха същото. Но тя беше виждала мъже като Гарет Брин, капитан-командира на гвардейците на майка й, които можеха да господстват в една стая дори да са облечени в дрипи, без никаква титла и без никой да ги познава. Ранд можеше и да не го знае, но беше точно такъв мъж. Не беше такъв, когато за първи път го срещна, но сега беше станал. Тя дръпна вратата след себе си и я затвори.
Айилците около входа я изгледаха, а капитанът, командващ кръга Бранители, я зяпна притеснен, но тя почти не ги забеляза. Беше свършило. Или най-малкото — беше започнало. Четири дни й оставаха преди да качат Джоя и Амико на онзи кораб, най-много четири дни, за да влезе така здраво в мислите на Ранд, че да не остави място за Берелайн. Или ако не това, то поне достатъчно здраво, за да се задържи в главата му преди да има възможност за нещо повече. Никога не си беше помисляла, че е в състояние да направи такова нещо, да дебне един мъж като ловец, дебнещ мечка стръвница. Пеперудите продължаваха да подскачат в стомаха й. Поне не му беше позволила да види колко е изнервена. Хрумна й, че нито веднъж не си беше помислила какво ли би казала майка й. С което пеперудите изчезнаха. Изобщо не я интересуваше какво би казала майка й. Мургейз трябваше да приеме, че дъщеря й е жена. Толкова.
Айилците се отдръпнаха с поклон от пътя й и тя ги уважи с грациозно кимане, от което и Мургейз щеше да изпита гордост. Дори тайренският капитан я изгледа така, сякаш долови новопридобитото й тържествено спокойствие. Не мислеше, че пеперудите ще я притесняват повече. Може би заради Черната Аджа, но не и заради Ранд.
Без да обръща внимание на загрижения полукръг на върховните лордове, Ранд удивен изгледа затварящата се след Елейн врата. Сбъдващите се сънища го караха да изпитва безпокойство. Плуването сред Водния лес беше едно, но той никога на би повярвал на сън, в който тя идва при него така. Тя беше толкова хладна и сдържана, а той — той се бе оплел като пате в кълчища. А и Егвийн, която сякаш отразяваше собствените му мисли и се притесняваше единствено от това да не би да го нарани. Чудно как жените бяха в състояние да се пръснат или да се развихрят от яд за най-дребното нещо, а дори и клепачите им не трепваха от неща, от които човек можеше да зяпне.