— Милорд Дракон — измънка Сюнамон още по-нерешително от обикновено. Из Камъка сигурно вече бе плъзнала мълва за тази заран: първата купчина благородници едва не се разбяга, след като напусна покоите му, и той се съмняваше, че Ториан с циничните си подмятания ще се осмели пак да се покаже.
Сюнамон понечи да изпише на лицето си угодническа усмивка, но после, щом Ранд го погледна, я изтри и заразтърква месестите си длани. Останалите се правеха, че не виждат обгорените маси, разпрания дюшек и разхвърляните книги, нито полуразтопените буци върху камината, които доскоро представляваха елен и вълци. Върховните лордове бяха много добри в това да виждат само онова, което им се иска да виждат. Дебелите Карлеон и Тедосиан, излъчващи фалшиво смирение, явно въобще не подозираха, че в това, че изобщо не се поглеждат, има нещо подозрително. Но пък и Ранд нямаше да го забележи, ако не беше бележката на Том, намерена в джоба на едно палто малко преди да го приберат за почистване.
— Лорд Дракон е пожелал да ни види? — започна Сюнамон.
Възможно ли беше Егвийн и Елейн да са се разбрали помежду си? Разбира се, че не. Жените не бяха способни на подобни неща повече от мъжете. А дали? Трябваше да е съвпадение. Елейн бе чула, че той е свободен, и реши да заговори. Това беше.
— Данъците — изръмжа той. Тайренците не помръднаха, но създадоха впечатлението, че са се дръпнали назад. Колко мразеше да се занимава с тези мъже; предпочиташе отново да се зарови в книгите.
— Много лош прецедент е, лорд Дракон, да намаляваме данъците — заговори с мазен глас един длъгнест сивокос мъж — Мейлан. Беше висок за тайренец, само една длан по-нисък от Ранд, и корав като Бранител. Стоеше обаче изгърбен в присъствието на Ранд и тъмните му очи разкриваха колко много го мрази. Но още по-омразно му стана, когато Ранд им каза да престанат да се присвиват пред него. Никой не се изправи, но на Мейлан особено не му харесваше да му напомнят какво прави. — Селяните винаги са си ги плащали леко, но ако сега им намалим данъците, когато дойде време да се наложи пак да ги вдигнем до сегашния размер, тези глупаци ще започнат да се оплакват така горчиво, както ако сега удвоим бремето. Може и бунтове да избухнат, когато дойде този ден, лорд Дракон.
Ранд мина през стаята и застана пред Каландор. Кристалният меч блестеше, засенчвайки позлатата и скъпоценните камъни, които го обкръжаваха. Едно напомняне за това кой е той, за силата, която можеше да владее. Егвийн. Глупаво беше да се чувства наранен затова, че тя му бе казала, че повече не го обича. Защо трябваше да очаква тя да изпитва чувства към него, след като и той вече не изпитваше към нея? И въпреки това го нарани. Беше облекчение, но неприятно.
— Ще имате бунтове, ако прогоните хората от фермите им. — Три книги стояха накуп почти пред краката на Мейлан. „Съкровищата на Тийрския камък“, „Пътувания в Пустошта“ и „Отношения с територията на Майен“. Ключът се намираше в тях, както и в различните преводи на „Каретонския цикъл“, стига само да можеше да го намери и да го намести в подходящата ключалка. Той тласна мислите си обратно към върховните лордове. — Смятате ли, че ще стоят безучастно и ще гледат как семействата им умират от глад?
— Бранителите на Камъка са потушавали бунтове и преди, милорд Дракон — отвърна плавно Сюнамон. — Нашите гвардейци сами могат да пазят мира в провинцията. Селяните няма да ви обезпокоят, уверявам ви.
— Между другото, селяните са твърде много. — Карлеон трепна пред гневния поглед на Ранд. — Заради гражданската война в Кайриен, милорд Дракон — побърза да поясни той. — Кайриенците не могат да купуват зърно и силозите вече се пукат по шевовете. Както е тръгнало, тазгодишната реколта ще отиде нахалост. А следващата? Душата ми да изгори, милорд Дракон, но това, от което имаме нужда, е някои от тези селяни да престанат вечното си копаене и сеитба. — Изглежда, усети, че е казал нещо нередно, макар и да не разбра какво. Ранд се зачуди дали този човек изобщо има представа как храната стига до масата му. Дали изобщо вижда нещо освен злато и власт?