— Какво ще направите, когато кайриенците започнат отново да купуват зърно? — попита хладно Ранд. — Между другото, нима Кайриен е единствената страна, която има нужда от зърно? — Но защо Елейн му бе заговорила така? Какво всъщност очакваше от него? Скъп й бил, така каза. Жените можеха да си играят с думите, досущ като Айез Седай. Дали не искаше да каже, че е влюбена в него? Не, това си беше чиста глупост. Вярно, че си беше малко свръхгорделив.
— Милорд Дракон — намеси се Мейлан, наполовина угоднически, наполовина като че ли обясняваше на малко дете. — Дори гражданските войни да спрат още днес, Кайриен все пак няма да може да купи повече от няколко баржи за две, дори за три години. Ние винаги сме продавали зърното си на Кайриен.
Винаги… за двадесетте години след Айилската война. Те така се бяха привързали към това, което са правили „винаги“, че не можеха да разберат съвсем прости неща. Когато зелето избуеше като плевел из Емондово поле, това беше почти сигурен знак, че я пороен дъжд, я бял червей е налетял Девенов просек или Стражеви хълм. Когато в Стражеви хълм порастеше твърде много ряпа, в Емондово поле не достигаше, или в Девенов просек.
— Предложете го в Иллиан — каза им той. Какво очакваше Елейн? — Или в Алтара. — Той я харесваше, но не по-малко харесваше и Мин. Или поне така си мислеше. Невъзможно му беше да претегли чувствата си към едната и другата. — Имате морски кораби, както и речни лодки и баржи, а ако не ви стигат, вземете под наем от Майен. — И двете жени му харесваха, но повече от това… Беше прекарал почти целия си живот в бленуване по Егвийн и не смяташе отново да се гмурка във всичко това, освен ако не е сигурен. Сигурен в нещо. Сигурен. Ако можеше да се вярва на „Отношения с територията на Майен“… „Престани с това — каза си той. — Сега мисли за тези порове, или те ще намерят пролуки, през които да се промъкнат, и ще те ухапят.“ — Платете им със зърно. Убеден съм, че Първата ще прояви отзивчивост, срещу добра цена. И може би писмено споразумение, договор… — Това беше подходяща дума, от тези, които използваха. — Договор, обещаващ Майен да бъде оставен на мира, в замяна на кораби. — Това й го дължеше.
— Малко търгуваме с Иллиан, милорд Дракон. Те са лешояди и измет. Ние винаги сме се справяли с Майен от позиция на силата. Никога с подвито коляно.
Ранд си пое дълбоко дъх. Върховните лордове се напрегнаха. Винаги се стигаше до това. Отначало се опитваше да ги убеди и никога не успяваше. Том казваше, че главите на върховните лордове били като Камъка, и беше прав. „Какво изпитвам към нея? Сънувам я. Безспорно е красива.“ Не беше сигурен дали го мисли за Елейн, или за Мин. „Стига вече! Една целувка си е само целувка!“ Изхвърли решително всякакви жени от главата си и се захвана да обясни на тези тъпаци с дървени глави какво трябва да направят.
— Първо, ще намалите данъците на селяните с три четвърти, а на всички останали наполовина. И не спорете! Второ, ще отидете при Берелайн и ще я помолите — ще я помолите! — за цената за наемането…
Върховните лордове слушаха с фалшиви усмивки и стиснати зъби, но слушаха.
Егвийн се беше замислила за Джоя и Амико, когато Мат изникна до нея. Закрачиха заедно по коридора. Мат се беше намръщил и косата му плачеше за гребен. Погледна я, но не проговори. Слугите, покрай които минаваха, се кланяха или приклякаха, както и върховните лордове или лейди, на които се натъкваха, които обаче го правеха със забележимо по-малък ентусиазъм. Ухилените погледи, които Мат мяташе на благородниците, можеха като нищо да му навлекат някоя неприятност, ако тя не беше с него, все едно дали беше приятел на Преродения Дракон, или не.
Това мълчание изобщо не му беше присъщо. Не и на Мат, когото познаваше. Ако се изключеше финото червено палто — намачкано, сякаш беше спал с него — той не изглеждаше с нищо по-различен от стария Мат, въпреки че със сигурност всички те вече бяха се променили. Мълчанието му беше направо притеснително.
— Миналата нощ да си имал неприятности? — най-сетне го попита тя.
Той почти се спъна.
— Значи знаеш? Е, няма как да не си разбрала, нали? Не ме тревожи. Не беше кой знае какво. Все едно, приключи.
Тя си даде вид, че му е повярвала.
— Двете с Нинив напоследък рядко те виждаме. — Меко казано.
— Бях зает — промърмори той и присви рамене.
— Зарове ли? — попита го тя насмешливо.
— Карти. — Една закръглена прислужница с ръце, отрупани с изпрани кърпи, приклекна в реверанс, погледна Егвийн и явно решила, че тя не я гледа, намигна на Мат. Той й се ухили. — Много зает бях с игра на карти.
Веждите на Егвийн рязко се вдигнаха. Прислужницата беше поне с десет години по-възрастна от Нинив.