— Разбирам. Сигурно ангажира много време. Играта на карти. Твърде много, за да отделиш няколко мига за старите си приятели.
— Последния път, когато ви отделих малко време, ти и Нинив ме вързахте за Кулата като свиня за пазар, така че да можете да преровите стаята ми. Приятелите не крадат от приятели. — Лицето му се изкриви. — А освен това винаги сте с онази Елейн с вирнатия нос. Или с Моарейн. Не обичам… — Той се окашля и я изгледа накриво. — Не бих желал да ви губя времето. Вие сте доста заети, както чувам. С разпитите на онези Мраколюбки. Все правите разни важни работи. Знаеш ли, че тези тайренци си мислят, че сте Айез Седай?
Тя поклати тъжно глава. Той не обичаше именно Айез Седай. Колкото и да беше видял от света, нищо не можеше да го промени.
— Не е кражба да си прибереш нещо, което е било дадено на заем — каза тя.
— Не помня да сте говорили за заем. А и каква ми беше ползата от това писмо на Амирлин? Само ме вкара в беля. Но можехте поне да ме попитате.
Тя се въздържа да му изтъкне, че го бяха попитали. Не искаше нито да спори с него, нито да се разделят нацупени. Той, разбира се, нямаше да го признае. Този път трябваше да се примири с неговата версия.
— Е, радвам се поне, че въпреки това желаеш да разговаряме. Имаш ли днес някакъв специален повод за това?
Той прокара пръсти през косата си и промърмори нещо неразбрано. Направо имаше нужда майка му да го хване и да му издърпа ухото затова, че твърде много си приказва сам. Егвийн си каза, че трябва да е търпелива. Можеше да бъде търпелива, когато поиска. Нямаше и една дума да промълви преди него, та ако ще и да се пръсне.
Коридорът ги отведе в оградена с перила колонада от бял мрамор, гледаща към няколкото градини на Камъка. Пищни бели цветове покриваха дръвчета с широки, сякаш намазани с восък листа и излъчваха по-силен и сладникав аромат дори от лехите с червени и жълти рози. Ленивият полъх откъм реката не можеше дори да разлюлее драпериите по вътрешната стена, но донякъде облекчаваше нарастващия влажен утринен зной. Мат седна на широката балюстрада, опря гръб на една от колоните и вдигна единия си крак. Надникна надолу към градината и най-сетне отрони:
— Имам нужда от… съвет.
Той искаше съвет от нея? Тя онемя.
— Ще направя всичко, с което мога да ти помогна — рече плахо Егвийн. Той извърна глава към нея и тя се постара да си възвърне донякъде айезседайското спокойствие. — За какво искаш съвет?
— Не знам.
— И тогава как очакваш да те посъветвам?
— Аз… мъча се да реша какво да правя. — Изглеждаше объркан — и имаше право, поне според нея.
— Надявам се, че не се каниш да се махнеш. Знаеш колко си важен. Не можеш да избягаш от всичко това, Мат.
— Да не мислиш, че не го знам? Не смятам, че бих могъл да се махна, дори Моарейн да ми кажеше, че мога. Повярвай ми, Егвийн, никъде не съм тръгнал. Просто исках да разбера какво предстои да се случи. — Той тръсна глава и гласът му стана по-стегнат. — Какво предстои? Какво се крие в тези дупки в паметта ми? Цели късове от живота ми сякаш не съществуват. Няма ги, сякаш никога не са се случвали! Защо непрекъснато се улавям, че ломотя безсмислици? Хората казват, че било Древният език, но за мен си е гъше крякане. Искам да разбера, Егвийн. Трябва да разбера, преди да съм се побъркал като Ранд.
— Ранд не се е побъркал — прекъсна го тя. Значи Мат не се канеше да бяга. Това беше приятна изненада — досега той нямаше вид на човек, който вярва в такива неща като отговорността например. Но в гласа му се долавяше болка и тревога. Мат никога не изпитваше загриженост, или поне не позволяваше някой да го разбере. — Не знам отговорите, Мат — каза тя. — Сигурно Моарейн…
— Не! — Той скочи. — Никаква Айез Седай! Тоест… Ти си различна. Нали разбираш, не си… Не са ли те научили в Кулата на някакъв фокус, нещо, което да свърши работа?
— Мат, съжалявам. Съжалявам.
Смехът му й напомни за детството. Точно така той се разсмиваше винаги, когато най-големите му очаквания се проваляха.
— Хм, добре де, това няма значение. Пак щеше да е Кулата, макар и от втора ръка. Да прощаваш. — Точно по същия начин му се случваше да реве от трън в петата, а със счупен крак да се прави все едно, че нищо му няма.
— Може да има начин — рече тя замислено. — Стига Моарейн да каже, че може. Защо пък не.
— Моарейн! Ти не чу ли какво ти казах? Последното, което бих искал, е пак да се намесва Моарейн. Какъв начин?
Мат винаги бързаше. Но пък не искаше повече от това, което искаше и тя: да узнае. Само да можеше поне веднъж да прояви малко повече благоразумие и предпазливост. Една минаваща край тях тайренска благородничка с тъмни плитки, сплетени над главата, и оголени под жълтия лен рамене присви леко коляно и ги погледна безизразно; после бързо продължи напред, с изправена снага. Егвийн я изгледа, докато не се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе и отново да останат сами. Ако не се смятаха градинарите на тридесет стъпки под тях. Мат я гледаше с очакване.