И тя му разказа за тер-ангреала, закривения вход, който съдържал отговори от другата си страна. Изтъкна му опасностите, възможните последствия от глупави въпроси или такива, които засягат Сянката, опасности, които дори Айез Седай не познаваха добре. Каза му, че е много поласкана, че се е обърнал към нея, но че този път трябва да прояви малко търпение.
— Трябва да запомниш това, Мат. Лекомислените въпроси могат да те убият, така че ако наистина се случи да го използваш, ще трябва поне веднъж да бъдеш сериозен. И в никакъв случай не бива да задаваш въпроси, свързани със Сянката.
Той я слушаше с нарастващо неверие и когато тя свърши, възкликна:
— Три въпроса? Влизаш като Байли от приказката, изкарваш там една нощ и се връщаш след цели десет години с кесия, която винаги е пълна със злато, и…
— Матрим Каутон — сопна му се тя, — постарай се поне веднъж в живота си да не говориш като глупак. Много добре знаеш, че тер-ангреалите не са приказки. Това, което би трябвало да те тревожи, са опасностите. Може би отговорите, които търсиш, са в този тер-ангреал, но в никой случай не трябва да се опитваш преди Моарейн да каже, че можеш. Трябва да ми обещаеш това, иначе аз ти обещавам, че ще те занеса на Моарейн като пъстърва, хванала се на въдица. Знаеш, че мога.
Той шумно изсумтя.
— Ще съм пълен глупак, ако го опитам, каквото и да каже Моарейн. Да вляза в някакъв проклет тер-ангреал? Това го искам още по-малко, отколкото да си имам работа с проклетата Сила. Можеш веднага да си го избиеш от ума.
— Това е единствената възможност, за която знам, Мат.
— Не и за мен — отвърна той решително. — По-добре никакъв шанс, отколкото такъв.
Въпреки твърдия му тон й се дощя да го прегърне. Само че той сигурно щеше веднага да пусне някоя шегичка за нейна сметка и да се опита да я насади на пачи яйца. Беше непоправим открай време. Но бе дошъл при нея за помощ.
— Съжалявам, Мат. Какво смяташ да правиш?
— О, сигурно ще играя на карти. Стига някой да се съгласи да играе с мен. Ще поиграя на камъчета с Том. Или на зарове из кръчмите. Поне все още мога да пообиколя из града, нали? — Погледът му се плъзна по едно минаващо покрай тях слугинче, стройно тъмнокосо момиче почти на неговата възраст. — Ще си намеря нещо да си убия времето.
Ръката я засърбя да го плесне, но вместо това тя каза предпазливо:
— Мат, ти наистина не се каниш да си тръгнеш, нали?
— Щеше ли да кажеш на Моарейн, ако се канех? — Той вдигна ръце, за да я изпревари. — Добре де, няма нужда. Казах ти, че няма. Няма да се преструвам, че не бих искал, но няма да си тръгна. Това достатъчно ли ти е? — Намръщи се замислено. — Егвийн, понякога да ти се е искало да си си у дома? И всичко това изобщо да не се е случвало?
Въпросът — тъкмо от неговата уста — беше изненадващ, но тя знаеше своя отговор.
— Не. Дори след всичко, което стана, не. А ти?
— Щях да съм глупак, нали? — изсмя се той. — Аз си падам по градовете, а този тук напълно ме устройва. Засега. Устройва ме. Егвийн, ти няма да кажеш за всичко това на Моарейн, нали? Че те питах за съвет и всичко останало?
— Защо да й казвам? — попита го тя с подозрение. В края на краищата, той си беше Мат.
Той вдигна смутено рамене.
— Гледам да се държа по-настрана от нея, отколкото… Все едно, отбягвам я, особено когато иска да рови в главата ми. Може да си помисли, че ми свършват силите. Няма да й кажеш, нали?
— Няма — отвърна тя. — Стига ти да ми обещаеш, че няма да се доближаваш до онзи тер-ангреал, без да си я помолил за разрешение. Изобщо не трябваше да ти казвам за него.
— Обещавам. — Той се ухили. — Изобщо няма да го доближавам, освен ако животът ми не зависи от него. Заклевам се — завърши той с насмешлива тържественост.
Егвийн поклати глава. Колкото и да се променяше всичко, Мат никога нямаше да се промени.
Глава 9
Решения
Минаха три дни в горещина и влага, които сякаш изцеждаха силата дори на тайренците. Градът забави ритъма си до летаргичен ход, Камъкът — до лазене. Слугите вършеха работата си, изпаднали в дрямка. Икономката си скубеше тънките плитки от отчаяние, но дори и тя не можеше да намери сили, за да размахва юмруци или да дърпа уши с яките си пръсти. Бранителите на камъка стърчаха отпуснати на поста си като полуразтопени свещи, а командирите им проявяваха повече интерес към охладеното вино, отколкото към обиколките на постовете. Върховните лордове си пазеха предимно покоите, като спяха през най-горещите часове на деня, а някои дори напуснаха Камъка, търсейки относителната прохлада на именията си далече на изток, по склоновете на Гръбнака на света. Странно, но само чужденците, за които тази жега беше най-непоносима, теглеха с мъка живота си, по-усилно от всякога. За тях непоносимият зной не тежеше толкова, колкото бавно отминаващите часове.