Мат бързо установи, че е бил прав за младите лордове, станали свидетели на опита на картите да го убият. Те не само че го отбягваха, но пуснаха мълва за него сред приятелите си, при това в повечето случаи — преувеличена. Никой в Камъка с поне два сребърника в джобовете си не беше склонен да му каже нещо повече освен едно припряно извинение, докато отстъпваше заднишком. Слуховете плъзнаха извън кръга на лордчетата. Не една от прислужничките, на които доскоро им беше приятно да ги прегръща, вече му отказваха, а две притеснено му признаха, че са чули, че било опасно да се остава насаме с него. Перин изглеждаше цял погълнат от собствените си грижи, а Том като че ли се изпаряваше с едно щракване на пръстите. Мат нямаше никаква представа с какво се занимава веселчунът, но много рядко успяваше да го намери, както денем, така и нощем. Вместо това Моарейн, единствената личност, която Мат би предпочел да не му обръща внимание, като че ли непрекъснато изникваше, накъдето и да се обърнеше той, и очите й винаги срещаха неговите в последния момент и го гледаха така, сякаш тя знаеше много добре какво си мисли и какво му се ще, и че знае как да го накара да направи точно това, което иска тя. В едно отношение обаче всичко това не беше важно — той все още успяваше да си намери оправдания да отложи напускането си за следващия ден. От негова гледна точка, той не беше обещал на Егвийн, че ще остане. Но въпреки това оставаше.
Веднъж слезе със светилник в така нареченото „Велико хранилище“ и отвори прогнилата врата в дъното на тесния коридор. След няколко минути надничане в сенчестите недра на хранилището — то беше пълно със запрашени платнища, небрежно нахвърляни сандъци и бурета, върху които безразборно бяха струпани купища статуетки, резбовани от дърво фигури и всевъзможни странни неща от кристал, стъкло и метал — само след няколко минути дивене той набързо се измъкна и измърмори: „Аз ли съм най-големият глупак в целия проклет свят?“
Нищо обаче не го спираше да прескача до града — там нямаше никаква възможност да се натъкне на Моарейн: нито в пристанищните кръчми на Блатото, крайбрежния квартал, нито в хановете на Халма, където се намираха складовете — оскъдно осветени, претъпкани, мръсни дупки, където можеше да се намери евтино вино, лоша бира, побоища от време на време и игри на зарове. Залозите бяха дребни в сравнение с онова, на което беше навикнал, но не заради това той винаги се връщаше в Камъка само след няколко часа. Стараеше се да не мисли какво непрекъснато го привлича назад, по-близо до Ранд.
Перин понякога мяркаше Мат из крайбрежните кръчми да пие твърде много евтино вино, да мята зарове така, сякаш изобщо не го е грижа дали ще спечели, или ще загуби; веднъж, когато се счепка с някакъв космат моряк, опитал се да го притисне затова, че печелел прекалено често, в ръката му блесна нож. Не беше присъщо на Мат да е толкова раздразнен, но Перин го отбягваше, вместо да се опита да разбере какво го тревожи. Самият Перин не ходеше там заради виното и заровете, а мъжете, които мислеха само за бой, веднага се отказваха, щом погледнеха мишците му… както и очите. Черпеше обаче с вкиснала бира моряци в кожени гащи и дребни търговци със сребърни верижки по гърдите, както и всеки човек, който му се стореше дошъл от по-далечна страна. Това, което търсеше, бяха слуховете, мълва за нещо, което би могло да притегли Файле да напусне Тийр. По-далече от него.
Сигурен беше, че ако й намери някое приключение, нещо, което поне малко да намирисва на възможност името й да влезе в сказанията, тя ще тръгне. Тя се правеше, че разбира защо му се налага да остане, но от време на време намекваше, че й се ще да напусне и че се надява той да тръгне с нея. И той беше сигурен, че подходящата стръв ще я придърпа.
Повечето слухове обаче тя щеше да разпознае като късен изкривен отглас на остарели вече събития, също като него. За войната, бушуваща по брега на Аритския океан, се разправяше, че била дело на народ, за който никой досега не бил чувал, наречен Соучин, или нещо подобно — той чуваше най-различни разновидности на името от различните разказвачи — някакъв странен народ, който можел да се окаже потомствен на войските на Артур Ястребовото крило, завърнали се след хиляда години. Някакъв странник, тарабонец с кръгла червена мека шапка и мустак, дебел като биволски рога, тържествено го увери, че лично Ястребовото крило предвождал тези хора, с легендарния меч „Справедливост“ в ръката си. Имаше слухове, че дори е намерен приказният Рог на Валийр, предназначен да призове мъртви герои от гроба, за да се сражават в Последната битка. В цял Геалдан се вихреха бунтове; Иллиан страдаше от пристъпи на масово безумие; в Кайриен гладът забавяше братоубийствата; някъде из Граничните земи започнали да нарастват Тролокските набези. Перин не можеше да отпрати Файле в нито едно от тези места, за да я разкара от Тийр.