Въпреки тези различия все пак беше приятно да има с кого да си поговориш и да се посмееш. Елейн беше заета през повечето време, разбира се, както и Нинив, която също като Егвийн остро усещаше как бързо тече времето. Тя пилееше цялото си свободно време в разходки под лунна светлина по бойниците с Лан и в приготвяне със собствените си ръце на ястия, които Стражникът обичаше, да не говорим за лютите й ругатни и клетви, които понякога принуждаваха готвачките да хвърчат на бегом от кухнята — Нинив не разбираше много-много от готвене. Ако не беше Авиенда, Егвийн нямаше представа какво щеше да прави в знойните часове между поредните разпити на Мраколюбките.
По негласно споразумение Елейн никога не присъстваше на тези разпити — още един чифт слушащи уши нямаше да променят положението кой знае колко. Наместо това всеки път, когато на Ранд му оставаше малко свободно време, щерката-наследница се оказваше уж случайно наблизо, за да си поговорят или просто да походи с него, хванала го под мишница, макар това да се случваше в промеждутъка от една среща с върховните лордове до поредната стая, в която го чакаха други, или преди мълниеносна проверка в квартирите на Бранителите. Беше станала много добра в намирането на скътани ъгълчета, където двамата можеха да поспрат насаме. Разбира се, него непрекъснато го следваше група айилци, но тя скоро започна да се тревожи за това, какво ще си помислят те, не повече, отколкото какво би си помислила майка й. Дори влезе в нещо като заговор с Девите на копието — те, изглежда, знаеха всяко скрито кътче в Камъка и я уведомяваха всеки път, когато Ранд се окажеше сам. Изглежда, тази игра им се струваше много забавна.
Изненадата за нея бе в това, че той започна да я разпитва за държавното управление и слушаше внимателно какво му говори. Виж, това много й се искаше да го види майка й. Мургейз неведнъж се беше изсмивала почти отчаяно и й бе казвала, че е крайно време да се научи да се съсредоточава. И да знае кои дейности да се покровителстват и как, а кои не, и защо, и че суховатите решения не са по-малко важни, отколкото грижата за болен човек. Че може и да е забавно да насочваш някой упорит лорд или търговец да направи нещо, което доскоро не е искал, карайки го да си въобрази, че сам е взел това решение, може да е трогателно да нахраниш гладните, но ако гладните трябва да се нахранят, трябва да се види колко писари, кочияши и фургони са нужни за това. Че други могат да го уредят вместо теб, но тогава никога няма да знаеш, преди да е станало твърде късно, дали са сбъркали и в какво. Разказваше това на Ранд и той я слушаше и много често приемаше съветите й. Тя си мислеше, че е способна да го обикне дори само заради това. Берелайн не излизаше от покоите си, Ранд се усмихваше още в мига, в който я видеше, светът просто беше прекрасен. Стига да можеше и времето да спре.
Само три кратки дни, които изтичаха като вода между пръстите. Джоя и Амико щяха да бъдат отпратени на север и причината за оставането им в Тийр щеше да отпадне; щеше да настъпи моментът тя, заедно с Нинив и Егвийн, също да тръгнат. Тя щеше да тръгне, щом дойдеше моментът — никога не бе мислила, че няма да го направи. Съзнанието за това й вдъхваше гордост, че се държи като жена, а не като момиченце; съзнанието за това я караше да й се доще да заплаче.
А Ранд? Той приемаше върховни лордове в покоите си и издаваше заповеди. Стряскаше ги, като се появяваше на техни тайни сбирки — Том му разкриваше къде са — само за да подчертае някой по-важен момент от последните си разпореждания. Те се усмихваха, кланяха се, потяха се и се чудеха какво ли знае. Трябваше да се намери някакво приложение на енергията им преди някой от тях да реши, че щом Ранд не може да бъде манипулиран, трябва да бъде убит. Каквото и да измисляше, за да ги отклони, нямаше да започне война. Ако се наложеше сам да се изправи срещу Самаил, така да е; но война нямаше да започне.